Големият български възрожденски просветен деец и книжовник Васил Априлов е роден на 21 юли 1789 г. в Габрово. След като баща му умира през 1800 г. заминава за Москва заедно с по-големите си братя, които се занимават с търговия и поемат грижата за него. По това време той се изявява като елинофил, като ходи и на частни уроци по гръцки. Завършва гимназията в Брашов и учи медицина във Виена (1807-1809). През 1808 г. семейството се установява в Одеса, където откриват фабрика за спиртни напитки. В края на двадесетте години се отказва от търговска дейност по здравословни причини. Преломният момент за него настъпва през 1831 г., когато се запознава с труда на Юрий Венелин „Древните и сегашните българи“. Това предизвиква интереса му към корените му и у него се заражда желанието за просветно и културно издигане на българския народ. По това време подготвя, но не успява да издаде сборника „Български песни“, а през 1832 г. заедно с Николай Палаузов откриват в Одеса книга за дарения. През 1835 г. открива в Габрово първото взаимно училище, в което обучението се осъществява изцяло на български език (от 1889 г. то получава името с което е известно и до днес – Априловска гимназия), като първият учител в него е самият Неофит Рилски. Заедно със своя близък съмишленик Николай Палаузов даряват множество книги на училището, които са в основата на създаването на първата българска библиотека през 1840 г. През годините той насърчава още създаването на много модерни български училища, снабдяването им с необходимите консумативи и пособия, както и участва в подготовката на квалифицирани учители. През цялото това време застъпва идеята преподаването да се осъществява на новобългарски, а не църковно-славянски или гръцки език. Издава и няколко книги, свързани с възрожденското училищно дело – „Денница на новобългарското образование“ (1841), „Допълнение към „Денницата“ (1842) и „Мисли за сегашното българско учение“ (1847). Васил Априлов умира от измъчвалата го дълги години туберкулоза на 2 октомври 1847 г. в Галац на връщане в Одеса след посещение в Габрово. Завещава значително състояние на габровската община за построяването на нова сграда на изграденото от него училище. По този начин през 1872 г. то прераства в Първа пълна гимназия. Погребан е в Галац, а през 1897 г. останките му са пренесени в двора на Априловската гимназия. През 1935 г. пред училището е открит и негов паметник.  

Карел Шкорпил е чешко-български археолог, музеен деятел и общественик. Роден е на 15 юли 1859 г. в гр. Високе Мито, Източна Чехия, който по това време е бил в раниците на Австрийската империя. Завършва гимназия в Пардубице, а после учи в Карловия университет и във Висшето техническо училище в Прага. Пристига в България през 1881 г. и работи като гимназиален учител по математика, естествознание, технически науки и рисуване в Пловдив (1882 – 1886), Сливен (1886 – 1888), Варна (1888 – 1890 и 1894 – 1915), Русе и Велико Търново (1890 – 1894). Установява се във Варна, където е преподавател в Морското машинно училище и Търговската гимназия. От 1915 г. е несменяем директор на Варненския археологически музей. Още докато работи като учител започва да се занимава сериозно с археология и постепенно развива сериозна научна дейност. През годините обикаля и описва старините в България. Самостоятелно или в сътрудничество с брат си Херман издава близо 150 научни труда, като 30 от тях са преведени и на чужди езици. Двамата са сред основателите и ръководителите на Варненското археологическо дружество и местния Археологически музей. Участник в Научната експедиция в Добруджа през 1917 г., в рамките на която изследва старобългарските укрепителни валове и селища. През 1918 г. е командирован от Народния археологически музей да проучи некропола до с. Требенище край Охрид. През 1924 г. става инициатор и пръв председател на Археологическо сдружение „Българска старина“, което се занимава с организирането и провеждането на мащабни разкопки в Плиска, Мадара и Преслав. През 1899 г. е избран за член-кореспондент на държавния Австрийски археологичен институт във Виена, а през 1918 г. и за дописен член на Българската академия на науките. От 1929 г. е почетен консул на Чехословакия в България. Умира във Варна на 10 март 1944 г., като гробът му се намира в старата столица Плиска.    

Васил Стоянов е български книжовник, учител, общественик и публицист. Той е сред инициаторите за създаването на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Роден е на 24 юни 1839 г. в Жеравна. От 1849 до 1858 г. учи в Преславо-шуменската гимназия при Сава Доброплодни. През последните две години от обучението си там е помощник-учител със своя съученик Васил Друмев. През 1856 г. взема участие в основаването на местното читалище „Св. Архангел Михаил“, където е представена пиесата „Михаил Мишкоед“ от неговия учител Сава Доброплодни. Включва се в организирането на първата музейна експозиция в България с археологически материали от Преслав. Две години по-късно заминава да учи в гимназията в Прага, но през 1862 г. прекъсва образованието си, за да се включи в Първата българска легия в Белград. След разпускането й се връща обратно в Чехия, където следва последователно славянска филология (1864-1866) и право (1866-1868). След края на обучението се установява в Браила. Там през 1869 г. участва в основаването на Българското книжовно дружество и става негов първи деловодител (1869-1872). В периода 1873-1879 г. е учител по български език в Болград. След Освобождението на България заема редица отговорни длъжности като областен управител на Варненска област (1880-1882), главен училищен инспектор, главен секретар на Министерството на народната просвета и директор на Народната библиотека (1883-1894). Председател на Привременния управителен комитет (1882–1884) и подпредседател на Българското книжовно дружество (1884–1898). Умира на 21 ноември 1910 г. в София.