Никола Начов е български учител, писател, историк, фолклорист и библиограф. Роден е на 20 септември 1859 г. в Калофер. Още като дете остава сирак и затова е отгледан от семейството на майка си. След като получава първоначалното си образование в родния си град, учи в Априловската гимназия в Габрово и завършва Пловдивската гимназия. През 1885 г. взема участие като доброволец в Сръбско-българската война. От 1886 г. работи като учител в Земеделското училище в Садово, а през 1891 г. с подкрепата на проф. Иван Шишманов е назначен за учител по литература в Първа софийска мъжка гимназия. Член на Правописната комисия при Министерството на народното просвещение (1895), основател на Калоферската културно-просветна дружба в София (1904 г.), член на Съюза на българските учени, писатели и художници (1917), член на Книжовния комитет на Славянска беседа (1920) и уредник на библиотеката на Софийския университет (1922-1928). Дописен (1884) и действителен член (1906) на Българското книжовно дружество. През 1931 г. подарява на библиотеката около 300 български старопечатни книги, с които се поставя началото на колекция „Старопечатни книги в ЦБ на БАН (1806-1878)“. Започва да публикува от 1886 г., като пише пътеписи, поеми, разкази и повести, свързани основно с народния бит и история. Автор е на редица исторически съчинения за културния живот през Възраждането („Калофер в миналото“, „Цариград като културен център на българите до 1877“, „Хаджи Найден Йоанович“), учебници, учебни помагала, студии, повести, езиковедски и етнографски изследвания („Екскурзия из нашата родна поезия“, „Студии върху стихосложението на нашите народни песни“), биографии на известни калоферци като Христо Ботев и Ботьо Петков и др. Има голяма роля за утвърждаването на българската научна библиография с трудовете си „Библиографически преглед на нашата математическа литература от самото й начало до края на 1886“, „Добавки и оправки към „Български книгопис за сто години“, „Новобългарската книга и печатното дело у нас от 1806 до 1877“ и др. Работи и под псевдонима Нанчо Донкин. Умира на 29 септември 1940 г. в София.  

Михалаки Георгиев Лозанов е български писател, общественик и дипломат. Роден е на 11 август 1854 г. в заможно семейство във Видин. Със застъпничеството на Драган Цанков през 1869 г. заминава за гр. Табор, Чехия, където учи две години в местното индустриално-земеделско училище (1872-1874). След дипломирането и завръщането си в България работи като преподавател по природни науки в четирикласното училище в родния си град. Първата му публикация в пресата е по специалността му агрономство през 1873 г. в сп. „Право“. Сътрудник на сп. „Читалище“ и на първия видински вестник „Ступанъ“, като междувременно участва и във всички важни градски обществени прояви. След Освобождението през 1878 г. е определен за управител на Видинската митница, а по-късно е ревизор в Митническия отдел при Министерството на финансите. След като в периода 1880-1884 г. работи отново като учител в Лом и София, е назначен за началник на Земеделско-търговското отделение при Министерството на обществените сгради, земеделието и търговията. През 1892 г. става директор на първото българско Земеделско и промишлено изложение в Пловдив (предшественик на днешния Международен панаир). В неговите рамки се организира и провежда и първата българска държавна лотария, като на всички билети стои неговият подпис. На 16 август 1894 г. става секретар при Княжеското агентство във Виена. През м. ноември 1896 г. е назначен за дипломатически агент в Белград, като е отзован оттам три години по-късно. От началото на ХХ в. започва да се занимава предимно с журналистическа и издателска дейност. Пише различни разкази, очерци и хуморески. Работи като писател, публицист и редактор на в. „Балканска трибуна“ (1906-1908). Основател и редактор на едно от първите земеделски списания „Домакин. Лист за земеделието, индустрията и търговията“ (1884). През 1881 г. издава в Белград първия български учебник по ботаника за средни училища. Дописен и редовен член на БАН (1884). Дописен член на Сръбското земеделско дружество в България (1885). В края на живота си е председател на Дружеството на столичните журналисти и Дружеството на българските писатели и публицисти. Член на Физико-медицинското общество в София. През 1907 г. се оттегля и се отдава на селскостопанската си дейност. Умира в София на 14 февруари 1916 г.

Феликс Каниц е унгарски географ, археолог и етнограф, сериозно свързан с българската история. Роден е на 2 август 1829 г. в Будапеща, тогава в границите на Австрийската империя. Семейството му е заможно, но едва на 14 години остава сирак и е принуден сам да се грижи за прехраната си и затова започва да работи като „гравьор практикант“. През 1847 г. се премества във Виена. През 1858 г. предприема изследователски пътувания в Югоизточна Европа – Босна и Херцеговина, Черна гора, Далмация, Сърбия и България като художествен редактор на сп. „Илюстрирте цайтунг“, а четири години по-късно публикува и първата си научна студия „Римски находки в Сърбия“. Заради задълбочените си изследвания на Балканите впоследствие е наречен Балкански Колумб. Изпраща научните си съобщения в Императорската кралска академия. От 1870 г. е уредник на Антропологическото дружество във Виена. Член-кореспондент на Географските дружества в Дрезден, Санкт-Петербург, Берлин и Виена. Попечител на Музея на търговията и член на дирекционния съвет на Клуба на науките (Виена). От 1878 г. е императорски съветник на император Франц Йосиф I. Чуждестранен член на Българската академия на науките (1884). За първи път идва в България през 1860 г., като през годините я посещава още цели осемнадесет пъти. Тогава разбира, че дотогавашните географските и картографските данни на европейските учени за страната са твърде неточни и оскъдни. През 1868 г. започва своето изследователско проучване на българските земи за Виенската академия. Резултат от тези негови пътешествия са уникални трудове с исторически, етнографски и географски характер, като във възрожденската преса също излизат съобщения и статии за неговата дейност. За неговата „Оригинална карта на Дунавска България и Балканът“ с обозначени 3 200 селища, 35 манастира и крепости е награден със златен медал на Парижкия географски конгрес през 1876 г. По-късно тя е използвана от руското командване за воденето на сраженията по време на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Картите, изготвени от Феликс Каниц, са приложени и на Берлинския конгрес от 1878 г. за установяването на следвоенните граници на Балканския полуостров. От 1885 г. създава нови 50 карти на Сърбия, Княжество България и Източна Румелия, издава и тритомния труд „Дунавска България и Балкана“ – исторически, географски и етнографски пътни студии от 1860 – 1875 г. За последен път посещава България през 1883 г. Умира на 5 януари 1904 г. във Виена, Австро-Унгария. През 1930 г. по негова воля племенникът му Жак Каниц дарява личната му библиотека на Централна библиотека.