Константин Иречек е известен чешки историк, славист и българист, библиограф и общественик. Роден е на 24 юли 1854 г. в семейството на чешки интелетуалци, живеещо във Виена. През 1872 г. издава първата си научна работа – „Книгопис на новобългарската книжнина. 1806-1870“. Три години по-късно защитава докторат по история в Карловия университет в Прага, където специализира история на славяните и изучава български и други славянски езици. Неговата дисертация „История на българите“ е написана с подкрепата на различни наши сънародници, между които се откроява и самият Марин Дринов. През 1876 г. е публикувана първона чешки и немски език, а през 1878 г. е преведена и на руски. През 1886, 1888 и 1929 г. е издавана няколко поредни пъти на български език, като се счита за първата цялостна родна научна история. Макар да обхваща периода от древността до 1875 г., Иречек продължава да работи по темата до края на живота си. През 1939 г. посмъртно е публикуван отделен том, в който са включени всичките му многобройни бележки и допълнения. След като се дипломира известно време преподава в университета. През 1879 г. пристига в София по покана от българската интелигенция и става главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение (1879-1881), а после и министър (1881-1882). По-късно е избран за председател на Учебния съвет към министерството (1882-1884) и за директор на Народната библиотека (1884). По време на престоя и работата си съдейства за изграждането на различни културни институти и за опазването на българските старини. Дописен член (1872), член на Привременния управителен комитет (1882-1884) и редовен член (1884) на Българското книжовно дружество. Носител на първия златен медал „За наука и изкуство”, присъден от княз Александър I (1883 г.) и на ордена „Св. Александър“ III степен. През септември 1884 г. се връща в Прага, където преподава всеобща история в Карловия университет, а от 1893 г. до смъртта си е професор по история на славянските народи във Виенския университет. От 1893 г. е съветник при австро-унгарското правителство по въпросите за Балканите. Член на Чешката академия за наука, литература и изкуство, Кралското чешко научно дружество, Виенската академия на науките (1898) и на други чуждестранни академии. Умира на 10 януари 1918 г. във Виена.  

Големият български възрожденски просветен деец и книжовник Васил Априлов е роден на 21 юли 1789 г. в Габрово. След като баща му умира през 1800 г. заминава за Москва заедно с по-големите си братя, които се занимават с търговия и поемат грижата за него. По това време той се изявява като елинофил, като ходи и на частни уроци по гръцки. Завършва гимназията в Брашов и учи медицина във Виена (1807-1809). През 1808 г. семейството се установява в Одеса, където откриват фабрика за спиртни напитки. В края на двадесетте години се отказва от търговска дейност по здравословни причини. Преломният момент за него настъпва през 1831 г., когато се запознава с труда на Юрий Венелин „Древните и сегашните българи“. Това предизвиква интереса му към корените му и у него се заражда желанието за просветно и културно издигане на българския народ. По това време подготвя, но не успява да издаде сборника „Български песни“, а през 1832 г. заедно с Николай Палаузов откриват в Одеса книга за дарения. През 1835 г. открива в Габрово първото взаимно училище, в което обучението се осъществява изцяло на български език (от 1889 г. то получава името с което е известно и до днес – Априловска гимназия), като първият учител в него е самият Неофит Рилски. Заедно със своя близък съмишленик Николай Палаузов даряват множество книги на училището, които са в основата на създаването на първата българска библиотека през 1840 г. През годините той насърчава още създаването на много модерни български училища, снабдяването им с необходимите консумативи и пособия, както и участва в подготовката на квалифицирани учители. През цялото това време застъпва идеята преподаването да се осъществява на новобългарски, а не църковно-славянски или гръцки език. Издава и няколко книги, свързани с възрожденското училищно дело – „Денница на новобългарското образование“ (1841), „Допълнение към „Денницата“ (1842) и „Мисли за сегашното българско учение“ (1847). Васил Априлов умира от измъчвалата го дълги години туберкулоза на 2 октомври 1847 г. в Галац на връщане в Одеса след посещение в Габрово. Завещава значително състояние на габровската община за построяването на нова сграда на изграденото от него училище. По този начин през 1872 г. то прераства в Първа пълна гимназия. Погребан е в Галац, а през 1897 г. останките му са пренесени в двора на Априловската гимназия. През 1935 г. пред училището е открит и негов паметник.  

Карел Шкорпил е чешко-български археолог, музеен деятел и общественик. Роден е на 15 юли 1859 г. в гр. Високе Мито, Източна Чехия, който по това време е бил в раниците на Австрийската империя. Завършва гимназия в Пардубице, а после учи в Карловия университет и във Висшето техническо училище в Прага. Пристига в България през 1881 г. и работи като гимназиален учител по математика, естествознание, технически науки и рисуване в Пловдив (1882 – 1886), Сливен (1886 – 1888), Варна (1888 – 1890 и 1894 – 1915), Русе и Велико Търново (1890 – 1894). Установява се във Варна, където е преподавател в Морското машинно училище и Търговската гимназия. От 1915 г. е несменяем директор на Варненския археологически музей. Още докато работи като учител започва да се занимава сериозно с археология и постепенно развива сериозна научна дейност. През годините обикаля и описва старините в България. Самостоятелно или в сътрудничество с брат си Херман издава близо 150 научни труда, като 30 от тях са преведени и на чужди езици. Двамата са сред основателите и ръководителите на Варненското археологическо дружество и местния Археологически музей. Участник в Научната експедиция в Добруджа през 1917 г., в рамките на която изследва старобългарските укрепителни валове и селища. През 1918 г. е командирован от Народния археологически музей да проучи некропола до с. Требенище край Охрид. През 1924 г. става инициатор и пръв председател на Археологическо сдружение „Българска старина“, което се занимава с организирането и провеждането на мащабни разкопки в Плиска, Мадара и Преслав. През 1899 г. е избран за член-кореспондент на държавния Австрийски археологичен институт във Виена, а през 1918 г. и за дописен член на Българската академия на науките. От 1929 г. е почетен консул на Чехословакия в България. Умира във Варна на 10 март 1944 г., като гробът му се намира в старата столица Плиска.