Известната българска поетеса, писателка и преводачка е родена в с. Дъбовик, област Добрич. Първо завършва гимназия във Варна, а по-късно следва естествени науки в Софийския университет и френска филология в Женева и Гренобъл (1905-1906). Впоследствие работи като учителка по френски език в Добрич. От 1911 до 1932 г. пътува често в чужбина самостоятелно във връзка с преводаческата си дейност или със съпруга си проф. Боян Пенев, като изнася сказки, посветени на българската литература и съдбата на родната Добруджа. През 1925 г. заедно със С. Андреев редактира поредицата „Библиотека за най-малките“. Редактор и на детското списание „Прозорче“ (1939-1941). Тя е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), както и член и дългогодишна председателка на Българския ПЕН-клуб (1927). Съветничка по културните въпроси в Българското посолство във Варшава (1947 – 1950) и член на Националния комитет за защита на мира и на Комитета за балканско сътрудничество. Член на Съюза на български писатели. През 1968 г. й е присъдено званието „Почетен гражданин на град Толбухин“. Започва да пише още като ученичка. Първоначално публикува стихотворения в списанията „Мисъл“, „Демократически преглед“ и „Ново общество“, а по-късно различни нейни текстове излизат в редица литературни издания като например „Съвременна мисъл“, „Златорог“, „Полско-български преглед“, „Демократически преглед“, „Листопад“, „Добруджански преглед“, „Изкуство и критика“ „Слово“, „Вестник на жената“, „Свободна реч“, „Зора“, „Женски глас“, „Мисъл“, „Дневник“ и др. Сътрудничи на множество детски периодични издания: „Светулка“, „Детска радост“, „Детски свят“, „Детски живот“, „Росица“, „Славейче“, „Весела дружина“, „Прозорче“ и др. След 1944 г. публикува в множество периодични издания, включително и за деца.    

Роден е на 25 юли 1866 г. в Одеса, Украйна. През 1888 г. завършва славянска филология в Новоросийския университет. През 1899 г. защитава докторат на тема „Синодик царя Борила“ в Харковския университет. От 1891 до 1917 г. е професор по славянска филология в Одеския университет. След болшевишката революция е принуден да емигрира и през 1919 г. се установява в България. От 1920 г. до края на живота си е редовен професор по история на руската литература при Катедрата по славянски литератури в Софийския университет. Член на Македонския научен институт (1936), Българския археологически институт (1938), Славянското дружество в България, чуждестранен член на Славянския институт в Прага (1934). Дописен (1923) и редовен член (1941) на Българската академия на науките. Умира в София на 30 март 1944 г. Научните му интереси и изследвания са в областта на кирилометодиевистиката, старобългарската литература и литературата и историята на Българското възраждане, както и към проблеми, свързани с богомилството и антибогомилските съчинения. Сред най-значимите научни постижения на Попруженко са изготвените от него образцови издания на „Синодика на цар Борил“ (1928) и „Беседа против богомилите“ на Презвитер Козма (1936). Автор е на отделни публикации, свързани с глаголическата азбука и историята кирило-методиевските проучвания. Като член на Кирило-Методиевската комисия при БАН заедно със Ст. Романски съставя „Репертоар на кирилските извори за живота и дейността на Кирил и Методий“ (1935). Негов важен принос е допълнението и подготовката за печат на кирило-методиевската библиография на Г. Илински (1934) и издирването и издаването (отново заедно със Ст. Романски) на библиографски материали по кирилометодиевистика (1935, 1942). Научните му занимания, свързани с Българското Възраждане, са посветени на видни български и руски дейци на книжовността от тази епоха – Васил Априлов, Юрий Венелин, Найден Геров, Марин Дринов, Михаил Погодин и др. Негова заслуга е подготовката и публикуването на пълните събрани съчинения на Виктор И. Григорович (Одеса, 1916). Занимава се с историята на българските книжовни дейци, живели и работили в Русия по време на Възраждането, като отделя специално внимание на Одеса като център на българската емиграция и подготвя „История на България“, която обаче остава непубликувана.  

Стоян Михайлов Попов, по-известен в българската литература с творческия си псевдоним Чичо Стоян, е детски поет и хуморист. Роден е в с. Дивотино, Пернишко, на 21 юни 1866 г. Участва в Сръбско-българската война през 1885 г., а след това е мобилизиран и във войните през 1912–1918 г. Учи в Духовната семинария в Горна Оряховица, но не завършва обучението си. През младежките си години сменя различни професии и се самообразова. През 1892 г. участва в театралната група „Просвещение“ на Константин Сапунов, а от 1893 год. до 1895 год. играе с трупата на новосъздадения театър „Сълза и смях“. Освен в театъра се изявява също и в киното, като изпълнява главната роля на Бай Ганьо в едноименния филм на Васил Гендов от 1922 г. През 1894 г. издава първата си книга „Сбирка стихотворения“ в две части, която съдържа социална и революционна поезия. През годините сътрудничи на множество детски издания. Издирва, събира и преработва за първи път епоса за Крали Марко и го публикува през 1901 г. Вече под псевдонима си Чичо Стоян, между 1906 и 1910 г., участва в редколегията на вестник „Славейче“ заедно с детския писател Стоян Русев, по-популярен като Дядо Благо. През 1926-1927 г. издава първо детския вестник „Звездица“, а по-късно и списанието „Звездица за деца“, където печата свои стихотворения, гатанки, залъгалки и приказки в стихове. Автор е също така и на пиесите „Калоян“, „Борис“, „Царица Деспа“, „Спартак“. Приживе и след смъртта му негови творби са включвани в редица антологии на българската детска поезия. От 1980 г. в негова памет в родното му село се организира и провежда Национален детско-юношески фестивал „Чичо Стоян“. Умира в София на 31 декември 1939 г.