Патриархът на българската литература Иван Вазов е роден на 27 юни 1850 г. в Сопот в семейството на търговеца Минчо Вазов. Негови по-малки братя са генералите Георги и Владимир Вазови, политикът Борис Вазов и лекарят и общественик Кирил Вазов. На 15 г. заминава за Калофер, където учи гръцки и турски език при бащата на Христо Ботев даскал Ботьо Петков. По-късно отива в Пловдивската гимназия, като по време на престоя си там научава френски и се запознава с френската литература. През 1868 г. родителите му го извикват обратно в Сопот, за да се заеме със семейния занаят. Той обаче предпочита да пише поезия, като през 1870 г. в „Периодическо списание“ на Браилското книжовно дружество излиза първото му публикувано стихотворение „Борба“. Недоволен от заниманията на сина си, баща му го изпраща в Румъния да чиракува при своя чичо. Там Вазов учи румънски език, чете творби на румънски поети и публикува свои произведения в български вестници и списания. Решава да избяга от дома на чичо си и прекарва няколко месеца в Браила сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров – Странджата. Впечатленията от тези срещи пробуждат у младия поет патриотичните чувства и любовта към родината. След завръщането си в България за една година е учител в Свиленград, а после служи като преводач при изграждането на железопътната линия София – Кюстендил. През 1875 г. става член на Сопотския революционен комитет. В началото на Априлското въстание става секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ. По същото време излизат от печат и първите му две стихосбирки – „Пряпорец и гусла“ (1876 г.) и „Тъгите на България“ (1877 г.). Сред останалите му известни стихосбирки са още „Избавление“ (1878), „Гусла“ (1881), „Поля и гори“ (1884), „Сливница“ (1885), „Люлека ми замириса“ (1919) и др. По време на Руско-турската война работи като писар при губернатора Найден Геров в Свищов, а след Освобождението за известно време е председател на Окръжния съд в Берковица. През 1880 г. се премества в Пловдив и става депутат от Народната партия. През 1881 г. е избран за председател на Пловдивското книжовно научно дружество и става също така главен редактор на неговото списание „Наука“. Същата година пише и първото си прозаично произведение – мемоарите „Неотдавна“. Автор е още на драмите „Хъшове“ (1894), „Борислав“ (1909), „Към пропаст“ (1910), „Ивайло“ (1913), комедиите „Службогонци“ и „Вестникар ли?“ (1900), пътеписа „Великата Рилска пустиня“ (1892), поемата „Грамада“ (1894) и др. През 1884 г. заедно с Константин Величков основава първото българско литературно списание „Зора“ и издава прочутата двутомна „Българска христоматия“. В Пловдив Вазов създава едни от най-бележитите си творби, сред които се нареждат цикълът „Епопея на забравените“, стихотворенията „Българският език“, „Не се гаси туй, що не гасне“ и „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“(1891), „Чичовци“ (1885) и разказът „Иде ли?“. През 1886 г. заминава за Одеса, където пише първия български роман „Под игото“. Произведението излиза първоначално в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, а първото му цялостно издание датира от 1894 г. След като се връща в България се установява в София и започва да издава списание „Денница“. През 1895 г. [...]

Кирил Христов е български поет и писател, драматург и преводач. Роден е на 23 юни 1875 г. в Стара Загора. След като остава сирак в невръстна възраст, е отгледан от своите двама вуйчовци генерал-лейтенант Георги Абаджиев и проф. Стоян Киров. Първоначално учи в родния си град, а по-късно последователно в Самоков, Велико Търново и София. През 1895 г. заминава да следва във Военноморското училище в Триест със стипендия от Военното министерство. По време на престоя си там научава италиански език и се запознава с творбите на големите италиански поети. Периода между 1897 и 1898 г. прекарва в Брюксел като студент по право, както и за кратко е в Лайпциг и Неапол. След като се връща в България учителства за известно време в Шумен, а от 1901 г. е командирован в библиотеката на Софийския университет. През 1901-1902 г. е сред редакторите на сп. Наш живот“. През 1904 г. излиза в защита на Стоян Михайловски, който е осъден условно заради поредица от статии срещу Фердинанд I. По време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война работи като военен кореспондент и сътрудник на в. „Военни известия“. През 1922 г. се установява в Лайпциг, където ръководи семинар по български език и литература. От 1930 до 1938 г. преподава български език и литература в Карловия университет в Прага. През 1943 г. пропада изборът му за академик. През 1896 г. издава първата си стихосбирка „Песни и въздишки“. На следващата година излиза и втората „Трепети“, през 1899 г. – „Вечерни сенки“. Предговорът към „Избрани стихотворния“ от 1903 г. е написан от Иван Вазов. Освен като поет, добива известност още и като писател и драматург. Автор е на сборници с разкази, очерци и документална проза като „Огнен път. Военни разкази“ (1917), „Три дни с миноносец „Дръзки“ (пътепис, 1918), „Разкази“ (1919), „Кротки и буйни луди“ (1937), и др., както и на драми, сред които по-известни са „Боян Магесник“ (1914), „Старият войн“ (1914), „Ръченица“ (1917), „Охридска девойка“ (1918) и „Откривател“ (първата българска научно-фантастична драма, 1933). Превежда лирика и драми от руски, чешки, немски, италиански и френски език. Кирил Христов умира в София на 7 ноември 1944 г.  

Английският писател и журналист Даниел Дефо е роден през 1660 г. в Лондон като Даниъл Фоу в занаятчийско семейство. По-късно самият той добавя частицата „Де“ към фамилното си име за по-благородно звучене. Получава практически знания по история, математика, география, френски, италиански, испански, латински и гръцки, като по този начин се подготвя да се включи в редиците на църквата. Въпреки това през 1685 г. решава да започне да се занимава с търговия. През годините финансовото му състояние е нестабилно и през 1692 г. изгубва богатството си. През 1695 г. постъпва на държавна служба. Впоследствие работи като журналист и междувременно пише памфлети срещу монархията и църквата. Именно заради един от тях е осъден да бъде вързан за позорния стълб и е арестуван. След освобождаването си започва да издава в. „Преглед на френската дейност“, свързан с европейските въпроси, с което се превръща в един от основоположниците на английската журналистика. През целия си живот Даниел Дефо е автор на над 250 публикации. Пише памфлети, сатири и есета по различни социални теми. Става популярен през 1701 г. със своята поема „Чистокръвният англичанин“. Едва в по-късен етап от живота си започва да пише романи. Считан е за един от първите романисти в Англия. През 1719 г. публикува най-известното си произведение „Животът и чудните приключения на мореплавателя Робинзон Крузо”. По-късно написва още две продължения на историята – „Следващите приключения на Робинзон Крузо” и „Сериозни мисли, премислени от Робинзон през течение на целия му живот”, но те нямат същия успех. Сред другите му по-значими творби са „Капитан Сингълтън“ (1720), „Мемоарите на един роялист“ (1720), „Дневник на чумавата година“, „Мол Фландърс“ (1722) „Полковник Джак“ (1722) и „Роксана: Щастливата любовница“ (1724). Въпреки че става известен като писател, Дефо умира на 24 април 1731 г. в Лондон, докато се крие от преследващите го кредитори.