Големият полски писател Хенрик Сенкевич е роден на 5 май 1846 г. в село Вола Окшеска в Източна Полша в семейство от обеднялата шляхта. Завършва гимназия във Варшава, а по-късно започва да учи медицина и след това право в университета, но през 1871 г. напуска университета, без да положи изпити. Започва да печата още от 1869 г., като публикува рецензия за театрално представление. Междувременно дълги години работи като журналист и фейлетонист в различни издания от столичния печат. Собственик на в. „Нива“ (1874-1875) и редактор на в. „Слово“ (1882-1887). Кореспондент на в. „Газета полска“ в Съединените щати (1876-1878). През осемдесетте години на XIX в. Сенкевич се радва на най-голямата си литературна слава със своите знаменити исторически романи: трилогията „С огън и меч“ (1884), „Потоп“ (1886) и „Пан Володиовски“ (1888); „Quo vadis?“ (1896), „Кръстоносци“ (1900) и „На полето на славата“ (1906). Пише също така повести и разкази като „Напразно“ (1872), „Старият слуга“ (1875), „Скици с въглен“ (1877), „Янко музикантът“ (1878), „Писма от пътуването до Америка“ (1878), „Из дневник на познанския учител“ (1879), „За хляба“ (1880), „Пазачът на фара“ (1881), „Бартек победител“ (1882), „Ангел“ (1882), „Сахем“ (1889). Романът му за участието на поляците в наполеоновите войни „Легиони“ (1913-1914) остава незавършен. През 1912 г. излиза и детската повест „През пустини и джунгли“ (издадена в България под заглавието „Стас и Нели“). Носител на Нобелова награда за литература (1905) и почетен доктор на редица университети и научни академии. Умира на 15 ноември 1916 г. във Вьове, Швейцария, където се установява от началото на Първата световна война. Впоследствие, когато Полша става отново независима държава, през 1924 г. прахът му е пренесен във Варшава и бива положен в църквата „Св. Йоан Кръстител“.  

Владимир Свинтила (псевд. на Владимир Георгиев Николов) е роден на 29 април 1926 г. в Ихтиман в семейството на юриста публицист Георги Николов – Свинтила. През 1945 г. завършва Италианската гимназия в София, а след това следва за кратко време медицина и режисура. През 1949 г. е изпратен първоначално в лагера „Богданов дол“, а после и в „Куциян“. Учи романска филология и завършва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1952). Впоследствие работи като редактор във в. „Народна култура“ (1957–1959), изд. „Български художник“ (1960–1964), драматург в Театъра на въоръжените сили (1964–1969), редактор във в. „София нюз“ (1969–1971), зам. главен редактор на в. „Софийска правда“ (1974–1977). Сътрудничи с литературнокритически и публицистични статии, рецензии, есета и студии на редица български и чужди вестници и списания. Пише по проблеми на изобразителното изкуство, театъра, киното, литературата, преводаческото изкуство, като  основната част от публицистичното му творчество е посветена на българските национални традиции, народознанието и народопсихологията. Превежда също така стихове, проза и драми от италиански, френски, испански, английски, немски, старогръцки и латински език – „Сонети“ (1956) на Шекспир, „Песни и поеми“ (1957) на Р. Бърнс, драми на Шекспир, Б. Шоу, Дж. Пристли, Дж. Осбърн. Умира на 13 януари 1998 г.  

Роден в Котел като Съби Стойков Попович на 14 април 1821 г. По-късно променя малкото си име на Георги в чест на вуйчо си Георги Мамарчев (един от организаторите на Велчовата завера през 1835 г. в Търново и капитан от руската армия по време на Руско-турската война (1828-29). Посещава местното килийно училище, където изучава също и гръцки език. След това учи при Райно Попович в Карлово и в гръцкото училище в Куручешме. Под влияние на Неофит Бозвели, Иларион Макариополски и Сава Доброплодни Раковски взема участие също така и в борбата за църковна независимост. Заради участието си в Браилския бунт от февруари 1842 г. е осъден на смърт от местните власти, но съумява да избяга във Франция и впоследствие прекарва година и половина в Марсилия. Установява връзка с учещите в Атина българи и е сред основателите на „Македонско дружество“ и Славяно-българско ученолюбиво дружество. Завръща се в родния Котел през 1844 г. и заедно с баща си се включва в борбата между еснафите и чорбаджиите. Двамата са арестувани, като Раковски прекарва три години в затвора. По време на Кримската война (1853-1856) участва в създаването на „Тайно общество“, което си поставя за задача да събира и предава сведения за османските войски на руското военно командване. За тази цел Раковски и другарите му постъпват като преводачи в турската армия, но са разкрити. Той пак е арестуван, но успява да избяга на път за Цариград. През м. юни 1854 г. Раковски сформира малка чета, с която броди из Източна Стара планина. След като не успява да се свърже с оттеглилите се руски войски, я разпуска и за известно време се укрива в Котел, а на следващата година се прехвърля в Букурещ, Румъния. Именно там завършва втората редакция на своята поема „Горски пътник“, която започва да пише още в България. През 1856 г. заминава за Нови Сад, тогава в рамките на Австрийската империя, където издава в. „Българска дневница“. След като е изгонен по настояване на местните власти, отново отива във Влашко. Съдейства на бесарабските българи за откриването на Болградската гимназия, която днес носи неговото име. През 1860 г. се премества в Белград, където издава в. „Дунавски лебед“. През 1861 г. изготвя „План за освобождението на България“ и „Статут за едно Привременно Българско началство в Белград“. В тях той излага идеята за създаване на „ръководен център на борбата“ и организиране в Сръбското Княжество на една армия, която да премине в България, за да вдигне българското население на въстание. В името на тази цел се заема с организирането на създадената през 1862 г. в Белград Първа българска легия, която участва в боевете с турския гарнизон на белградската крепост Калемегдан. След нормализирането на отношенията между Сърбия и Османската империя обаче тя бива разформирована. В края на 1866 г. Раковски образува „Върховно народно Българско гражданско началство“ в лицето на Тайния централен Български комитет (ТЦБК). На 1 януари 1867 г. организацията издава „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято“, в който са записвани организационния принцип на изграждането на четите, както и правата и задълженията на самите четници. На 9 октомври Раковски умира [...]