Роден в Котел като Съби Стойков Попович на 14 април 1821 г. По-късно променя малкото си име на Георги в чест на вуйчо си Георги Мамарчев (един от организаторите на Велчовата завера през 1835 г. в Търново и капитан от руската армия по време на Руско-турската война (1828-29). Посещава местното килийно училище, където изучава също и гръцки език. След това учи при Райно Попович в Карлово и в гръцкото училище в Куручешме. Под влияние на Неофит Бозвели, Иларион Макариополски и Сава Доброплодни Раковски взема участие също така и в борбата за църковна независимост. Заради участието си в Браилския бунт от февруари 1842 г. е осъден на смърт от местните власти, но съумява да избяга във Франция и впоследствие прекарва година и половина в Марсилия. Установява връзка с учещите в Атина българи и е сред основателите на „Македонско дружество“ и Славяно-българско ученолюбиво дружество. Завръща се в родния Котел през 1844 г. и заедно с баща си се включва в борбата между еснафите и чорбаджиите. Двамата са арестувани, като Раковски прекарва три години в затвора. По време на Кримската война (1853-1856) участва в създаването на „Тайно общество“, което си поставя за задача да събира и предава сведения за османските войски на руското военно командване. За тази цел Раковски и другарите му постъпват като преводачи в турската армия, но са разкрити. Той пак е арестуван, но успява да избяга на път за Цариград. През м. юни 1854 г. Раковски сформира малка чета, с която броди из Източна Стара планина. След като не успява да се свърже с оттеглилите се руски войски, я разпуска и за известно време се укрива в Котел, а на следващата година се прехвърля в Букурещ, Румъния. Именно там завършва втората редакция на своята поема „Горски пътник“, която започва да пише още в България. През 1856 г. заминава за Нови Сад, тогава в рамките на Австрийската империя, където издава в. „Българска дневница“. След като е изгонен по настояване на местните власти, отново отива във Влашко. Съдейства на бесарабските българи за откриването на Болградската гимназия, която днес носи неговото име. През 1860 г. се премества в Белград, където издава в. „Дунавски лебед“. През 1861 г. изготвя „План за освобождението на България“ и „Статут за едно Привременно Българско началство в Белград“. В тях той излага идеята за създаване на „ръководен център на борбата“ и организиране в Сръбското Княжество на една армия, която да премине в България, за да вдигне българското население на въстание. В името на тази цел се заема с организирането на създадената през 1862 г. в Белград Първа българска легия, която участва в боевете с турския гарнизон на белградската крепост Калемегдан. След нормализирането на отношенията между Сърбия и Османската империя обаче тя бива разформирована. В края на 1866 г. Раковски образува „Върховно народно Българско гражданско началство“ в лицето на Тайния централен Български комитет (ТЦБК). На 1 януари 1867 г. организацията издава „Привременен закон за народните горски чети за 1867-о лято“, в който са записвани организационния принцип на изграждането на четите, както и правата и задълженията на самите четници. На 9 октомври Раковски умира [...]

Ирландският драматург, романист и поет Самюъл Бекет е роден на 13 април 1906 г. в Дъблин. Първоначално учи в католическо училище в родния си град, а после изучава английска и съвременна европейска литература, френски и италиански език в Тринити Колидж. За кратко е за кратко време лектор в École normale supérieure в Париж, където се запознава с Джеймс Джойс. През 1929 г. публикува първото си произведение – есето „Данте… Бруно… Вико… Джойс“ в сборник с критически статии за Джойс. Първият му роман „Мърфи“ излиза през 1938 г. Автор е още на романа „Молой“ (1951) и на сборниците „Разкази и текстове за нищо“ (1967) и „Обезселителят и други разкази“. Въпреки че родният му език е английски, повечето от следващите му творби са написани на френски, като и самият писател прекарва голяма част от живота си именно във Франция. Широко международно признание получава с пиесата си „В очакване на Годо“ (1952). Сред другите му известни пиеси са „Катастрофа“ (1982), „Краят на играта“ (1957), „О, щастливи дни“ (1960), „Последната лента на Крап“ (1958). Носител на Нобелова награда за литература (1969). Самюъл Бекет умира на 22 декември 1989 г. в Париж.      

На 28 април беше официално открита изложбата „160 години от рождението на Пенчо Славейков“, подготвена от екип от Централна библиотека на БАН и организирана със съдействието на Национален литературен музей, Научен архив на БАН и Архив на Народен театър „Иван Вазов“. Експозицията беше представена от д-р Силвия Найденова, директор на Централна библиотека. На 28 табла, чрез снимки и паралелен текст на български и английски език, се разкрива живота на тази непреходна фигура от родната литература и култура от периода на следването му в Лайпциг до ролята му на директор на две от най-значимите културни институции в страната като Народния театър и Народната библиотека, както и дейността му като действителен член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. Отделено е специално внимание на неговите произведения – стихосбирките „Момини сълзи“ и „Епически песни“, цикъла от лирически миниатюри „Сън за щастие“, антологиите „На Острова на блажените“ и „Немски поети“. За своеобразен венец на творчеството си той приема незавършената си поема „Кървава песен“, върху която работи до сетния си дъх и за която шведският преводач и журналист Алфред Йенсен решава да предложи пред Нобеловия комитет кандидатурата му за награда. Разгледана е също така обемната му преводаческа дейност и участието му в именития литературен кръг „Мисъл“ заедно с неговите знаменити съвременници д-р Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Слово за поета и неговото творчество произнесе доц. Елка Трайкова от Института за литература, в което отбеляза допълнителни факти за отдадеността, с която Пенчо Славейков е ръководил и се е стремил да развива Народния театър. Тя изтъкна и участието му в мисията с проф. Васил Златарски за пренасянето на тленните останки на първия председател на Българското книжовно дружество проф. Марин Дринов и неговата лична библиотека от Русия в България. Според нейните думи Славейков сякаш вгражда собствения си живот в литературата като създава мечтания „Сън за щастие“, бленува „На Острова на блажените“, но същевременно ни напомня, че за да се съхраним като народ е необходимо също така да препрочитаме и своята „Кървава песен“. Изложбата може да бъде разгледана до 13 май в галерия на открито „Кристал“.