Иван Дуйчев е именит български историк-медиевист и византолог. Роден е на 18 април 1907 г. в София. Основното си образование получава в София и Лом. През 1932 г. завършва история в Софийския университет при проф. Васил Златарски, проф. Петър Мутафчиев, проф. Петър Бицили. В периода 1932-1936 г. с българска държавна стипендия изучава византийска история и филология в Римския университет при проф. Силвио Меркати, по късно кардинал Меркати. През 1934 г. защитава докторат на тема „Българските Асеневци във Византия“. В Италия завършва още и Школата по архивистика и палеография към Секретния архив на Ватикана. Благодарение на проучванията си в Ръкописния отдел на Ватиканската Апостолическа библиотека публикува редица необнародвани материали, отнасящи се до средновековната българска история, до историята на XVII в. и конкретно за католическата пропаганда в България и биографичните данни за Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, Филип Станиславович и др. Последователно е асистент (1936 г.) и доцент (1939 г.) по средновековна българска история в Софийския университет. След смъртта на проф. П. Ников и проф. П. Мутафчиев поема последователно ръководството на катедрите по византийска и балканска история. През 1946 г. е уволнен от университета и започва да се занимава с преводаческа дейност. От 1950 г. е старши научен сътрудник в новосъздадения Институт за българска история при Българска академия на науките, а от 1967 г. е професор и ръководител на секцията по библиография и историческа информация и документация. През 1981 г. официално е избран за академик. Член е на Академията на науките (1967 г.) и Византоложкия институт (1974 г.) в Палермо, Неапол (1974 г.), Сполето (1978 г.), на Британската академия на науките (1976 г.), на Сръбската академия на науките (1980 г.) и на Понтификалната академия по археология в Рим (1984 г.). Проф. Дуйчев е носител на Хердеровата награда, присъждана от Виенския университет (1973 г.). Избран e за почетен доктор на Бонския университет (1977 г.) и става почетен член на Английското дружество за славистични проучвания (заедно с акад. Д. С. Лихачов). През 1974 г. е носител и на престижната Хердерова награда. След смъртта му личната му библиотека е предоставена на Софийския университет, а къщата, в която живял, е превърната в Център за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“. Умира на 24 април 1986 г.

Димчо Дебелянов е известен български поет и преводач. Роден е на 28 март 1887 г. в Копривщица. След смъртта на баща му семейството се изселва в Пловдив при най-големия му брат Иван, където Дебелянов учи в Пловдивската мъжка гимназия. През 1907 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, но после се премества в Историко-филологическия факултет, където следва само две години. Поради липса на средства не успява да осъществи желанието си да учи в чужбина. В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран и взима участие в Балканската война като редник в Самоков. От септември 1913 г. до март 1914 г. прекарва в Школата за запасни офицери в Княжево. През 1915 г. е произведен в чин подпоручик. В началото на Първата световна война заминава като доброволец на фронта, макар да не е подлежал на мобилизация. Загива в сражение на 2 октомври 1916 г. в боя близо до Демирхисар. Погребан е на следващия ден в двора на българската църква. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“ костите му са пренесени в родната му Копривщица. Първите си стихотворения пише още като ученик в Пловдив, но после ги изгаря. През 1906 г. в сп. „Съвременност“ са отпечатани и първите му творби. Сътрудничи на сп. „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“, „Отечество“, „Смях“, „Звено“, „Листопад“, „Барабан“ и др. издания. Заедно с Димитър Подвързвачов през 1910 г. съставя и редактира „Българска антология. Нашата поезия от Вазова насам“. През 1914 г. е съредактор в сп. „Звено“. Самостоятелно научава френски и руски език и успешно превежда творби от Молиер, Ан. Франс, Ж. Мореас, П. Луис, С. Позняков, У. Шекспир и др.    

На 23 март в Националната художествена галерия съвместно с Посолството на Италианската република в София и Италианския културен институт в България беше открита изложбата „Скъпоценният път на Данте. „Божествена комедия“ в бижутата на Диего Перкоси Папи“. На откриването присъстваха вицепремиерът на България Илияна Йотова, Н. Пр. Джузепина Дзара, посланик на Италианската република, директорът на Националната галерия Яра Бубнова, авторът Диего Перкоси Папи и кураторът на изложбата Ирина Дилкова. По случай 700-годишнината от смъртта на Данте Алигиери Ателие Перкоси Папи отдава почит на Върховния поет, като илюстрира пътуването му в „Божествена комедия“ чрез великолепни бижута и предмети на изкуството. Харон, Минотавърът и Ериниите със страховити и много богати форми представят Ада. В Чистилището завистта, гневът и алчността представляват най-страшните смъртни грехове. Небето блести със скъпоценни камъни и миниатюри. Художествени инсталации, съвременни и старинни скъпоценни предмети подчертават абсолютната актуалност на това литературно произведение. В приветственото си слово към гостите Н. Пр. Джузепина Дзара отбеляза голямото значение на сътрудничеството между италианските и българските институции за осъществяването на това културно събитие. Специално място беше отделено и на участието на Централна библиотека на БАН с няколко ценни издания: първата публикация на първите две песни от „Ад“ в превод на Константин Величков в сп. „Български преглед“, кн. IV, 1893 г., първото цялостно, „великолепно по своето изящество“, издание на „Ад“ от 1906 г. в превод на К. Величков със 76 илюстрации от Гюстав Дюре, “La Divina Commedia“ на флорентинското издателство Fratelli Alinari от 1902 г. с рисунки и графики от съвременни италиански художници, създадени специално за него. Изложбата ще продължи до 30 април 2022 г.