Никола Михов е известен български библиограф, икономист и културен деец. Роден е на 6 март 1877 г. в Габрово. След като завършва Априловската гимназия, за няколко години работи като учител. По-късно следва биология и социология в Брюксел, където през 1900 г. се дипломира с докторат на тема „История на статистиката“. След като се завръща обратно в България е последователно учител по френски език във Велико Търново, Априловската гимназия и Първа мъжка гимназия в София и подпредседател на читалище „Априлов-Палаузов“. През 1908 г. е назначен за поддиректор на Народната библиотека.  Когато през 1911 г. директорът Пенчо Славейков е уволнен, Никола Михов написва статия в негова защита и подава оставка. По-късно през 1923 г. той самият отказва да заеме този пост. В периода 1912-1918 г. участва като офицер във войните. През 1918 г. постъпва на работа в Търговско-индустриалната камара във Варна, а през 1923 г. заминава в чужбина, където дълги години работи в библиотеките на Мюнхен, Брюксел, Виена, Париж, Лондон, Марсилия и Женева. Там събира ценни данни за икономиката, демографската и културната история на България до Освобождението, както и за историята на Турция. От 1938 до 1957 г. е преподавател във Висшия финансово-стопански институт в Свищов (днес Стопанска академия „Д. А. Ценов“). По покана на ректора помага за изграждането на библиотеката на училището „Д. А. Ценов“, в която оставя 17 тома научно-библиографско наследство и която днес носи неговото име. През 1947 г. за своите заслуги е избран за академик на БАН. Първата библиография на Никола Михов е „Успехите на естествознанието през XIX век“ (1908). Сред най-значимите му трудове се нареждат „Библиографски източници за историята на Турция и България“ (4 тома, 1914 – 1934), „Населението на Турция и България през XVIII и XIX век – библиографски издирвания“ (5 тома, 1915 – 1967),  „Библиография на статии от немски, английски, френски и италиански периодични издания за Турция и България“ (1938), „Принос към историята на българската търговия“ (6 тома, 1941 – 1970) и др. Умира на 5 април 1962 г.    

Виктор Юго е един от най-известните френски писатели и общественици. Роден е на 26 февруари  1802 г. в Безансон като най-малкия син в семейството на военен. През 1813 г. се установява с майка си и братята си в Париж, където постъпва да учи в пансион. Отново по това време започва да пише и първите си стихове и участва в различни поетични конкурси. Окуражен от първите си успехи, той решева да се посвети на литературата. През 1821 г. излиза първата му стихосбирка, през 1823 г. и първият му роман. През следващите години Виктор Юго продължава да пише поезия и множество пиеси, които утвърждават името му във френската литература по това време. През 1841 г., след няколко неуспешни опита, официално е приет за  член на Френската академия на науките. През 1844 г. Юго става приближен на краля, а на следващата година е обявен и за пер на Франция. В началото на Революцията от 1848 г. е назначен за кмет на 8-и район на Париж, а по-късно става и депутат в парламента на Втората република от групата на консерваторите. Поддържа кандидатурата на Луи-Наполеон Бонапарт, който става президент през декември 1848 г. Когато обаче той подкрепя връщането на папата в Рим, скъсва отношенията си с него и по този начин влиза в конфликт със своите доскорошни политически съмишленици, които вече счита за реакционери.След последвалия държавен преврат от 1851 г. за кратко е арестуван, а после напуска Франция като живее в изгнание последователно в Брюксел и островите Джърси и Гърнси. Виктор Юго се връща във Франция едва през 1871 г. след свалянето на император Наполеон III. Виктор Юго оставя изключително богато литературно творчество – множество стихове („Есенни листа“, „Съзерцание“, „Гибелните години“ и др.), романи („Кромуел“, „Парижката Света Богородица“, „Клетниците“, „Морски труженици“ и др.), пиеси („Ернани“, „Кралят се забавлява“и др.) и публицистични творби. През 1878 г. получава удар, който отслабва здравето му, и умира на 22 май 1885 г. в Париж.