Жан-Жак Русо е известен френски философ, педагог, писател и композитор. Роден е на 28 юни 1712 г. в протестанско семейство на потомствени часовникари в Женева, която по това време е град-държава. Майка му умира скоро след раждането му, като грижите за него последователно поемат баща му и чичо му. Когато е на 16 години, заминава за Франция, където приема католицизма. По това време работи като секретар, слуга и възпитател, изучава музика и прави опити да композира. След запознанството си с френския философ Дени Дидро започва да проявява интерес към философията и писането. От 1742 до 1756 г. живее в Париж и участва със статии в написването на многотомната  „Енциклопедия или тълковен речник на науките, изкуствата и занаятите“ (1751-1780). Междувременно продължава да се интересува от музика, като пише либретото на операта „Севилският гадател“, която е представена през 1752 г. пред крал Луи XV. Изпълнението постига голям успех, но впоследствие Русо отказва да се яви на предвидената аудиенция с владетеля, което му носи прозвището „човекът, отказал кралска пенсия“. През годините отказва доста грубо и рязко още и други изгодни предложения, което обижда хората и му създава проблеми. При 1754 г. Русо се завръща към калвинизма и така си връща женевско гражданство, но не се премества обратно в родния си град заради конфликта си с живеещия наблизо Волтер. Връща се в Париж, където започва работа над втория си мащабен труд „Разсъждение върху произхода на неравенството“(1755). През следващите години се появяват и другите му бележити съчинения: „Жули или новата Елоиза“ (1761), „За обществения договор“ (1762), „Емил или за възпитанието“(1762), които пораждат силен обществен отзвук. По това време пише в своя защита и автобиобиграфичните си книги „Изповеди“(1765-1769), които са публикувани посмъртно през 1782 г. От 1766 г. прекарва пет години в Англия по покана на шотландския философ Дейвид Хюм. След като двамата се скарват, Русо се завръща във Франция под фалшиво име. По-късно получава разрешение да остане в Париж, където живее до смъртта си. Умира от инсулт в Ерменонвил, близо до Париж, на 2 юли 1778 г. През 1794 г. останките му са преместени в Пантеона.  

Иван Димитров Шишманов е известен български литературен историк и критик, етнограф и фолклорист, културолог, преводач, общественик и дипломат. Роден е на 22 юни 1862 г. в Свищов в семейството на възрожденския книжовник Димитър Шишманов. Първоначалното си образовение получава в родния си град и във Видин, а после заминава със стипендия към Виенското дружество „Напредък“ по предложение на унгарския учен Феликс Каниц да учи в Педагогическото училище във Виена (1876 – 1882). Следва философия и литература в Йена (1884) и Женева (1885 – 1886). През 1888 г. защитава докторат по философия в Лайпциг при проф. Вилхелм Вунд. През 1885 г. пише апел на българските студенти в Женева към всички народи да подкрепят Съединението на Източна Румелия с Княжество България. По време на престоя си в Швейцария се сближава с украинския публицист Михайло Драгоманов, чиято дъщеря Лидия Драгоманова става негова съпруга. През 1888 г. Иван Шишманов е сред основателите на Висшето училище в София. В началото е извънреден преподавател, а после – редовен преподавател и професор по всеобща литературна и културна история. Работи като началник на отделение към Министерството на народното просвещение (1889–1894). Основател и редактор (1889 – 1902) на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. Участва в редактирането на списание „Български преглед“ (1893 – 1900). В периода 1903–1907 г.е министър на народно просвещение, но напуска поради несъгласие с действията на правителството по време на университетската криза под натиска на двореца. Заминава за Швейцария, за да продължи научните си занимания (1907–1909). Назначен е за български пълномощен министър в Украйна при управлението на Павло Скоропадски (1918–1919). През 1921–1923 Шишманов като почетен гост във Фрайбургския университет, където чете лекциите си „Славянският свят“. Иван Шишманов е инициатор за основаването на множество важни културни институти: Софийския университет, Народния театър, Художествената академия, Етнографския музей, Музикалното училище в София. Организатор на просветни дружества, библиотеки, читалища, изложби и др., участва в редица конференции и конгреси. Член на дружеството „Славянска беседа“ (1890), дописен член на Сръбската академия на науките и изкуствата в Белград (1892), член на гръцкото филологическо дружество „Парнас“ (1896), дописен член на Югославската академия на науките и изкуствата в Загреб (1899), на Виенското антропологическо дружество (1900), действителен член на БАН (1902), почетен член на университета в Харков (1907), основател и почетен член на Съюза на българските писатели (1913), действителен член на научното дружество „Шевченко“ в Лвов (1914). Председател на българската секция на Паневропейския съюз и на българската секция на ПЕН-клуба (1926). На конгреса на Международния ПЕН-клуб в Осло (1928) представя идеята на българската интелигенция за мир и културно сътрудничество. Умира на 22 юни 1928 г. в Осло, Норвегия.