Видният български възрожденски книжовник и обществен и политически деец Стоян Заимов е роден на 12 август 1953 г. в с. Рупките, Чирпанско. Първоначално учи в Чирпан и класното училище в Стара Загора (1867-1869). После завършва педагогически курс в Пловдив и е назначен за учител в българското мъжко училище в Хасково (1871-1873). Стоян Заимов е един от основателите на Хасковския частен революционен комитет. През 1873 г. е осъден и заточен в Диарбекир. Следващата година успява да избяга в Румъния, където се сближава с местната българска емиграция и се включва в революционната й дейност. Включва се в основаването на Гюргевския революционен комитет, който има за цел да подготви Априлското въстание от 1876 г. Избран е за главен апостол на Врачанския революционен окръг и затова в началото на годината се прехвърля в България. След потушаването на въстанието първо е осъден на смърт, а по-късно на доживотно заточение. След подписването на Санстефанския мирен договор е амнистиран и се връща обратно в родината. През 1882 г. завършва Педагогическия институт в Москва и впоследствие работи като учител в Шумен, Варна, Кюстендил и София. През 1892 г. става председател на комитета, който трябва да събере средствата, необходими за изграждането на паметник на цар Александър II, както и на дом за българските ветерани, поборници и опълченци. От 1895 до 1898 г. е член на постоянния учебен комитет към Министерството на народното просвещение. Той е сред основателите и първите редактори на сп. „Училищен преглед“ (1896-1949). Директор на Народната библиотека в София (1903-1908). От 1908 г. е директор на Управлението на Военно-историческите къщи-музеи и паметници в Плевен. Баща е на генерал-полковник Владимир Заимов. Умира в Плевен на 9 септември 1932 г.  

Райна Иванова Радева-Митова, известна под псевдонима Калина Малина, е българска детска писателка. Родена е в София на 3 август 1898 г. в голямо учителско семейство. Завършва прогимназия в Шумен, а после гимназия в София. Започва да следва славянска филология в Софийския университет, но скоро й се налага да прекъсне образованието си по финансови причини. През 1921 г. завършва като стипендиантка Висшия педагогически институт. Известно време е учителка в Етрополе (1918), както и в няколко софийски прогимназии (1931-1935). Публикува още като ученичка във в. „Пътека“ и „Въздържателче“. За първи път се подписва с псевдонима Калина Малина под стихотворението „Без подслон“, отпечатано в сп. „Светулка“ през 1924 г. Калина Малина е автор и на първия български детски роман „Златно сърце“ (1929). Пише редица книги за деца и стихосбирки – „Малките житни зрънца“ (1939), „Огърлица“ (1948), „Дружната игра“ (1953), „Мои познайници“ (1967), „Ей, пътечко моя“ (1968), „Хилядолетие“ (1975) и др. Сред другите й известни произведения са още романът „Сирачета“ (1933), сборниците с разкази „Провинциални сенки“ (1936), „Нощни пеперуди“ (1938) и „Планинецът“ (1943), повестта „Кръвта на дедите“ (1938) и др. През годините сътрудничи на сп. „Звънче“, „Росица“, „Септемврийче“ и др. Превежда художествена литература от френски и руски език. През 1977 г. за приноса си в българската литература получава наградата „Петко Р. Славейков“. През 1984 г. на нейно име е учредена наградата „Калина Малина“ за утвърдени писатели на детска литература, която се връчва на всеки три години от община Нови пазар. Умира в София на 4 януари 1979 г.

Проф. Петър Мутафчиев е известен български историк-медиевист и византолог. Роден е на 4 юли 1883 г. в с. Боженци, Габровско. Завършва начално образование в Габрово, после учи в Плевен, а през 1901 г. завършва класическия отдел на Русенската гимназия. Впоследствие няколко години работи като учител. От 1906 до 1910 г. следва история и география в Софийския университет. От 1910 до 1920 г. е уредник на Средновековния отдел на Народния археологически музей. Междувременно взема участие в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, като за военната си служба е награден с ордени за храброст. След спечелен конкурс заминава да специализира византийска история и гръцка палеография в Мюнхенския университет (1920-1922). През 1923 г. е избран за редовен доцент по история на Източна Европа и Византия в Софийския университет. Чете лекции по история на Сърбия, Румъния и Османската империя до XVI в. (1923-1939), като паралелно с това води лекции по обща култура и социална история и българска история във Висшето военно училище (1924-1936). През 1927 г. става извънреден, а десет години по-късно и редовен професор в университета. От 1937 г. до смъртта си през 1943 г. завежда и Катедрата по история на източноевропейските народи. В периода 1936-1937 г. е декан на Историко-филологическия факултет. Редовен сътрудник на престижното мюнхенско издание “Byzantinische Zeitschrift” (1925-1941), главен редактор на списание „Просвета“  (1935-1943). От 1929 г. е дописен, а от 1937 г. действителен член на БАН. Член-кореспондент на Славянския институт в Прага (1929), почетен член на Полското историческо дружество (1937), редовен член на Македонския научен институт (1938), почетен член на Научното дружество в Дебрецен, Унгария  (1938), член на Полската академия на науките (1939) и почетен доктор на Виенския университет (1943). През 1942 г. е избран за съпредседател на Комитета за българо-немски сътрудничество по издаване на османски документи. Автор е на редица изследвания с висока историческа стойност. Баща е на изтъкнатата българска историчка и писателка проф. Вера Мутафчиева. Проф. Мутафчиев умира след кратко и тежко боледуване на 2 май 1943 г. в София.