Бележитият български историк, филолог, общественик и държавник проф. Марин Дринов е роден на 20 октомври 1838 г. в Панагюрище. След завършване на началното си образование от 1852 до 1858 г. учителства в родния си град. През есента на 1858 г. постъпва в Духовната семинария в Киев, а през 1865 г. завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет. В периода 1865-1870 г. в ролята си на учител в семейството на благородника княз Голицин има възможност да пътува из различни европейски държави, което му позволява да посети големите библиотеки, архиви и музеи, където разглежда средновековни български и славянски ръкописи. През 1872 г. защитава магистърска, а четири години по-късно и докторска дисертация в Московския университет. От 1873 г. е доцент, а от 1876 г. и редовен професор по славянска филология в Харковския университет. Член е на няколко академии (руската, полската, чешката, хърватската) и на редица научни дружества. През 1869 г. той е сред учредителите на създаденото в Браила, Румъния, Българско книжовно дружество (дн. Българска академия на науките). Заради своите заслуги и признание е избран за първи председател (1869-1882, 1884-1898), а през 1898 г. става и негов почетен член. Сътрудник на печатния орган на дружеството „Периодическо списание“. Освен като учен, проф. Марин Дринов е известен и като една от важните фигури за изграждането на новата Българска държава. По време на Руско-турската война (1877–1878) той е вицегубернатор на София, а след Освобождението е назначен за управляващ Отдела на Народното просвещение (1878–1879) и взема дейно участие в създаването на първите закони за народното образование. През 1879 г. по негова идея Софийската публична библиотека се преобразува в държавно учреждение под името Българска народна библиотека. Проф. Марин Дринов е един от съставителите на приетата от Учредителното народно събрание на 16 април 1879 г. Търновска конституция. По негово предложение на 3 април същата година София е избрана за столица на България. След 1881 г. се завръща в Харков, където продължава научната и преподавателската си дейност в университета. Умира след дълго боледуване от туберколоза на 28 февруари 1906 г. През 1909 г. тленните му останки са пренесени във Варна, а после в София, където са препогребани.  

Големият български литературен историк, етнограф и фолклорист Михаил Арнаудов е роден на 5 октомври 1878 г. в Русе. Начално и средно образование завършва в родния си град, а в периода от 1895 до 1898 г. учи славянска филология в Софийския университет. Отрано проявява интерес км заниманията с научна работа и започва да публикува статии още като студент. От 1898 до 1900 г. специализира в Лайпциг и Берлин, а през 1904 г. защитава докторска дисертация по философия, славянска филология и индология в Прага. През 1907 г. е поддиректор на Народната библиотека в София. Доцент (1908), извънреден професор (1914), редовен професор (1919) по обща литературна история в Катедрата по сравнителна литературна история, като от 1928 г. я и оглавява. Декан на Историко-филологическия факултет (1921–1922), директор на Народния театър (1926), председател на Съюза на българските писатели (1922-1927, 1931-1934), ректор на Софийския университет (1935–1936). Член на Украинската академия на науките, Унгарската литературна академия „Петьофи“, почетен доктор на университетите в Хайделберг (1936) и Мюнстер (1943). Редактор на сп. „Българска мисъл“ (1925-1943). През 1918 г. е избран за дописен, а през 1929 г. става и действителен член на БАН. От юни до септември 1944 г. е министър на народното просвещение в правителството на Иван Багрянов. След 9 септември е  арестуван, отстранен от всички академични длъжности и осъден от Народния съд на доживотен затвор. После присъдата е намалена на 10 години затвор, а след представяне на подписка от интелектуалци в негова защита е амнистиран. Присъдата е отменена официално от Върховния съд през 1996 г. От 1955 до 1964 г. работи в Института за литература. Носител на орден Св. Александър, IV степен (1938), орден Народна република България, І степен (1968), званията Народен деятел на културата (1968) и Народен деятел на науката (1969). Акад. Арнаудов е автор на редица монографии, посветени на значими български възрожденски личности като Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, Софроний Врачански, Васил Априлов, Георги Раковски и други, както и на изследвания на творчеството на класици като Иван Вазов, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Йордан Йовков и други. Сътрудничи на множество периодични издания: „Училищен преглед“, „Сборник за народни умотворения“, „Списание на БАН“, „Пролом“, „Родна реч“, „Просвета“, „Слънце“, „Македонски преглед“, „Славянски глас“, „Листопад“, „Завети“, „Сердика“, „Литературна мисъл“, в. „Народна култура“ и др. Сред някои от най-мащабните му книги са „Увод в литературната наука“ (1920), „Психология на литературното творчество“ (1931), „Очерци по българския фолклор“ (1934) и др. Умира на 18 февруари 1978 г. в София.