Роден е на 14 септември 1930 г. в Бургас. Завършва гимназия във Велико Търново (1948) и право в Софийския университет (1953). Първите му литературни опити датират още от юношеските години. В крайна сметка влечението към литературата надделява дори когато става млад юрист, като затова се отказва от престижния пост на великотърновски съдия и се заема с писане. Работи във Велико Търново в Околийския комитет на Демократичната младеж (1948), в Окръжния съд (1948–1953) и в Министерството на културата (1954–1958). Член и ръководител на литературния кръжок „Д. И. Полянов“ (1954–1958). Член на Съюза на българските писатели (1961). Редактор в издателство „Народна младеж“ (1961–1964) и в Българска кинематография (1969–1979). Работи в Българска телевизия (1979–1989) и в агенция „София-прес“ (от 1989). Академик на БАН (2003). Централно място в творчеството му заемат историческите романи със сюжети и герои от българското минало, разкриващи отделни аспекти от националната идентичност. Първата му публикувана книга е „Пробуждане“, написана на 25-годишна възраст в съавторство с Димитър Мантов. През 1961 г. излиза и първият му самостоятелен роман – „Сказание за времето на Самуила, за Самуил и брата му Арон, за синовете им Радомир и Владислав, за селяка Житан и старейшината Горазд Мъдрия, и за много други хора, живели преди нас“. Историческият роман „Време разделно“ (1963) придобива широка популярност както у нас, така и в чужбина, като през 1968 г. е номиниран в категорията „Най-добър исторически роман, издаден в САЩ“. Във витрините на изложбата са представени още негови преводи на други езици, включително и на турски, издаден през 1990 г. в Дуисбург, Германия. Сред другите му популярни и значими творби се нареждат четиритомникът „Сказание за Хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес“ (1982), както и поредицата от романи като „Девет лица на човека“, „Николай Рьорих“, „Странният рицар на свещената книга“, „Легенда за двете съкровища“, „Трите живота на Кракра“, „Сказания за Александър Македонски“ и др. Автор на научно-фантастични разкази, посветени на космически полети и срещи с други цивилизации, като за разказа „Завръщането“ е отличен в конкурса на сп. „Космос“ (1963). Пише сценариите на няколко игрални филма и на телевизионни сериали, три от които международни. Автор на книги за деца, на разкази, пътеписи и др. Акад. Дончев умира в София на 20 октомври 2022 г.  

Известният унгарски археолог, историк, антрополог, и филолог Геза Фехере роден на 4 август 1890 г. в градчето Кунсентмиклош, което по това време е разположено в Австро-Унгарската империя. Работи в България от 1921 до 1944 г. Член е на Българското археологическо дружество от 1924 г. и е чуждестранен член на Българската академия на науките (1943). Той е един от основоположниците на прабългаристиката. Взима участие в археологическите разкопки в Абоба-Плиска, Преслав, Мумджилар, Енидже. Проучва основно Мадарския конник. Научното му творчество от междувоенния период е посветено на прабългарската култура, разчитане на надписа върху Мадарския релеф и историческите връзки между прабългарите и старомаджарите. С научните си разработки, обнародвани на български, унгарски, немски и френски, има изключителни заслуги за създаването в Европа на широк обществен интерес към прабългарите. Умира на 10 април 1955 г. в Будапеща.  

Захарий Стоянов (с рождено име Джендо Стоянов Джедев) e български революционер, политик и писател. Роден е през 1850 г. в с. Медвен, Сливенско. Учи в местното църковно училище. По-късно работи като овчар в близките села и чиракува в един шивашки дюкян в Русе. Там през 1872 г. се присъединява към местния революционен комитет. По същото време се запознава и се сближава с Никола Обретенов, за чиято сестра Анастасия се оженва впоследствие. Служи още като телеграфист на станцията на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград) и научава френски език. Заедно със Стефан Стамболов взема участие в Старозагорското въстание от 1875 г. По време на последвалото Априлско въстание става един от ръководителите на IV Пловдивски революционен окръг и се включва в Хвърковата чета на Георги Бенковски. След потушаването на народния бунт е заловен и лежи в затвора преди да бъде освободен през есента на 1876 г. След Освобождението на България се премества в Русе, където работи в съдебната система. Междувременно публикува във в. „Независимост“ и „Работник“, на който е и редактор. През 1882 г. се установява в Пловдив. Издава в. „Борба“ и „Самозащита“. Застава начело на Българския таен централен революционен комитет, който има за цел съединението на Източна Румелия с Княжество България. По време на престоя си в града организира чествания на бележити български революционни дейци и издава няколко книги, сред които са „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“ (1883), „Записки по българските въстания. Разказ на очевидци 1870–1876“, т. І–ІІІ (1884–1892) и „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата 1867–1868“ (1885). След Съединението отива отново в Русе. Тук излизат от печат книгите „Чардафон Велики“ (1887) и „Христо Ботйов. Опит за биография“ (1888). Редактира и издава съчиненията на Любен Каравелов. Отговорен редактор на в. „Свобода“ (1887–1889) на Стефан Стамболов и публикува в „Независима България“ (1886–1887) на Димитър Петков. Избран за народен представител в V обикновено народно събране (1887), негов подпредседател и председател (1888–1889). През 1889 г. княз Фердинанд І го удостоява с орден „Св. Александър“ І степен. Умира след остър перитонит на 2 септември 1889 г. в Париж, където е на международна изложба.