Феликс Каниц е унгарски географ, археолог и етнограф, сериозно свързан с българската история. Роден е на 2 август 1829 г. в Будапеща, тогава в границите на Австрийската империя. Семейството му е заможно, но едва на 14 години остава сирак и е принуден сам да се грижи за прехраната си и затова започва да работи като „гравьор практикант“. През 1847 г. се премества във Виена. През 1858 г. предприема изследователски пътувания в Югоизточна Европа – Босна и Херцеговина, Черна гора, Далмация, Сърбия и България като художествен редактор на сп. „Илюстрирте цайтунг“, а четири години по-късно публикува и първата си научна студия „Римски находки в Сърбия“. Заради задълбочените си изследвания на Балканите впоследствие е наречен Балкански Колумб. Изпраща научните си съобщения в Императорската кралска академия. От 1870 г. е уредник на Антропологическото дружество във Виена. Член-кореспондент на Географските дружества в Дрезден, Санкт-Петербург, Берлин и Виена. Попечител на Музея на търговията и член на дирекционния съвет на Клуба на науките (Виена). От 1878 г. е императорски съветник на император Франц Йосиф I. Чуждестранен член на Българската академия на науките (1884). За първи път идва в България през 1860 г., като през годините я посещава още цели осемнадесет пъти. Тогава разбира, че дотогавашните географските и картографските данни на европейските учени за страната са твърде неточни и оскъдни. През 1868 г. започва своето изследователско проучване на българските земи за Виенската академия. Резултат от тези негови пътешествия са уникални трудове с исторически, етнографски и географски характер, като във възрожденската преса също излизат съобщения и статии за неговата дейност. За неговата „Оригинална карта на Дунавска България и Балканът“ с обозначени 3 200 селища, 35 манастира и крепости е награден със златен медал на Парижкия географски конгрес през 1876 г. По-късно тя е използвана от руското командване за воденето на сраженията по време на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Картите, изготвени от Феликс Каниц, са приложени и на Берлинския конгрес от 1878 г. за установяването на следвоенните граници на Балканския полуостров. От 1885 г. създава нови 50 карти на Сърбия, Княжество България и Източна Румелия, издава и тритомния труд „Дунавска България и Балкана“ – исторически, географски и етнографски пътни студии от 1860 – 1875 г. За последен път посещава България през 1883 г. Умира на 5 януари 1904 г. във Виена, Австро-Унгария. През 1930 г. по негова воля племенникът му Жак Каниц дарява личната му библиотека на Централна библиотека.    

Константин Иречек е известен чешки историк, славист и българист, библиограф и общественик. Роден е на 24 юли 1854 г. в семейството на чешки интелетуалци, живеещо във Виена. През 1872 г. издава първата си научна работа – „Книгопис на новобългарската книжнина. 1806-1870“. Три години по-късно защитава докторат по история в Карловия университет в Прага, където специализира история на славяните и изучава български и други славянски езици. Неговата дисертация „История на българите“ е написана с подкрепата на различни наши сънародници, между които се откроява и самият Марин Дринов. През 1876 г. е публикувана първона чешки и немски език, а през 1878 г. е преведена и на руски. През 1886, 1888 и 1929 г. е издавана няколко поредни пъти на български език, като се счита за първата цялостна родна научна история. Макар да обхваща периода от древността до 1875 г., Иречек продължава да работи по темата до края на живота си. През 1939 г. посмъртно е публикуван отделен том, в който са включени всичките му многобройни бележки и допълнения. След като се дипломира известно време преподава в университета. През 1879 г. пристига в София по покана от българската интелигенция и става главен секретар на новосъздаденото Министерство на народното просвещение (1879-1881), а после и министър (1881-1882). По-късно е избран за председател на Учебния съвет към министерството (1882-1884) и за директор на Народната библиотека (1884). По време на престоя и работата си съдейства за изграждането на различни културни институти и за опазването на българските старини. Дописен член (1872), член на Привременния управителен комитет (1882-1884) и редовен член (1884) на Българското книжовно дружество. Носител на първия златен медал „За наука и изкуство”, присъден от княз Александър I (1883 г.) и на ордена „Св. Александър“ III степен. През септември 1884 г. се връща в Прага, където преподава всеобща история в Карловия университет, а от 1893 г. до смъртта си е професор по история на славянските народи във Виенския университет. От 1893 г. е съветник при австро-унгарското правителство по въпросите за Балканите. Член на Чешката академия за наука, литература и изкуство, Кралското чешко научно дружество, Виенската академия на науките (1898) и на други чуждестранни академии. Умира на 10 януари 1918 г. във Виена.