Стоян Загорчинов е български писател. Роден е на 3 декември 1889 г. в Пловдив. През 1908 г. завършва гимназия в София, а след това следва история в Софийския университет (1908-1910) и история на философията и филологията в Женева и Ньошател, Швейцария (1910-1912). През 1915 г. се дипломира с история и френска филология в София. Включва се като доброволец в Българската армия и участва във войните в периода 1912-1918 г. Работи като банков чиновник във Варна (1918-1919), учител по история в Морското машинно училище (1920-1925) и по френски във Военното училище в София (1925-1949). За първи път публикува свое произведение през 1912 г. във в. „България“. През годините сътрудничи още на списанията „Съвременна мисъл“, „Българска мисъл“, „Хиперион“, „Съдба“, „Изкуство и критика“, в. „Балкански преглед“ и др. Взема участие в редакцията на в. „Литературен фронт“ и сп. „Септември“. През 1926 г. излиза от печат историческата повест „Легенда за света София“. Другите му най-известните творби са трилогията „Ден последен – ден Господен“ („Отроци“, „Иноци“ и „Юнаци“) (1931-1934) и романът „Празник в Бояна“ (1950). Автор е още на едноактната драматическа игра „Първата сълза на Дон Жуан“ (1938), пиесите „Байрактарят“ (1950), „Майка“ (1964), „Горски пътник“, „Любов и подвиг“, „Пленникът от Мундрага“ (1965), сборника със статии, очерци и портрети „Бразди“ (1956), историческия роман „Ивайло“ (1962) и др. Носител на званието „Заслужил деятел на културата“ (1966). Умира на 31 януари 1969 г. в София.  

Александър Теодоров-Балан е български езиковед, литературен историк и библиограф. Роден е на 15 октомври 1859 г. в с. Кубей, Бесарабия, в семейството на български бежанци от Сливенския край, които са се преселили там през Руско-турската война 1828-1829 г. Името Балан произлиза от думата „бял“, тъй като в рода им всички били светли хора. Баща му се е занимавал с търговия, а майка му е сестра на известния политик от Консервативната партия и бивш министър-председател Димитър Греков. След като учи в Болградската гимназия, през 1879 г. заминава да следва славянска филология в Прага. През 1884 г. се дипломира като доктор по философия и защитава докторат на тема „За звука „ь“ в новобългарския език“. После продължава образованието си в Лайпциг, където прекарва година и половина и слуша лекции при езиковедите. През 1884 г. се установява трайно в България и известно време работи като учител в Пловдив. По-късно е назначен за началник на средното образование в Министерството на народното просвещение, където прекарва четири години. На 29 януари 1889 г. е избран за първи ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, като впоследствие е преизбиран на тази длъжност още два пъти (1896-1897 и 1902-1903). Чете лекции по славянска етнография, диалектология и история на българския език, а от 1893 г. е професор и ръководител на катедрата по българска и славянска литература. Два пъти е бил също така и декан на Историко-филологическия факултет (1899-1900 и 1904-1905). Преподава в университета чак до 1934 г., а от 1939 г. е негов почетен доктор. Основател на университетската библиотека. Дописен и редовен член на Българското книжовно дружество (1884). И. д. деловодител (1891–1898), главен деловодител (1898–1899) и деловодител на дружеството (1900–1901). От 1907 до 1910 г. е главен секретар на Българската екзархия. Заедно с Алеко Константинов е сред създателите на организираното туристическо движение в страната, негов дългогодишен председател (1901-1921) и редактор на сп. „Български турист“ (1902-1904). Член на Българския археологически институт (1922). Основоположник на българската библиография. През 1907 г. излиза от печат един от най-значимите му и обемни трудове „Български книгопис за сто години 1806-1905“, в който представя библиографски данни за българския печат. Един от инициаторите за създаването на Българския библиографски институт, като през 1941 г. е избран за негов почетен член. Оставя огромно по брой научно наследство – автор е на над 800 книги, студии, статии, учебници, помагала, рецензии и бележки, голяма част от които са свързани с граматиката на българския език, борбата с чуждиците в него и неговото обогатяване. Монографиите му „Принос към историята на българския правопис“ (1924), „Българска граматика“ (1930) и „Нова Българска граматика“ (1940) са ръководни книги за редица български езиковеди след него. Умира в София на 12 февруари 1959 г.  

ММихаил Лермонтов е известен руски поет и писател, един от основните представители на романтизма в руската литература. Роден е на 15 октомври 1814 г. в дворянско семейство в Москва. Родът му по бащина линия произхожда от представител на шотландска фамилия, който се е заселил в Русия през XVII в., а неин легендарен основоположник е поетът Томас Лиърмаунт. След ранната смърт на майка си е отгледан от баба си. Първо завършва Московския университетски благороден пансион (1828-1830), после учи в Московския университет (1830-1832) и след това постъпва във военното училище в Санкт Петербург. От 1834 г. е офицер в Лейбгвардейския хусарски полк в Царско село. Започва да пише стихове от края на 20-те години на XIX в., като е повлиян от стила на Джордж Байрон. През 1830 г. отпечатва първото си стихотворение „Пролет“. След като поемата „Смъртта на поета”, посветена на Александър Пушкин и написана след неговата гибел през 1837 г., предизвиква сериозното негодувание на цар Николай I, е задържан и изпратен в Нижегородския драгунски полк в Кавказ. Завръща се в столицата едва на следващата година и започва да публикува стихове. През 1840 г. за втори път е изпратен в Кавказ, след като е осъден за дуел със сина на френския посланик Еренст дьо Барант. Същата година издава и най-известната си творба „Герой на нашето време“ – първият психологически роман в руската литература. Тогава излиза от печат и „Стихотворения“, който е единственият му поетичен сборник, издаден приживе. Автор е още на поемите „Хаджи Абрек” (1834), „Демон” (1839), „Мцири” (1839) и др., както и на драмите „Испанци” (1830), „Хора и страсти” (1830), „Странен човек” (1831), „Маскарад” (1836) „Двама братя” (1836). През 1841 г. се връща за кратко в столицата, преди отново да бъде изпратен в Кавказ. Загива при дуел с юнкера Николай Мартинов в Пятигорск, в подножието на планината Машук, на 27 юли 1841 г. на път за своята част.