Големият български поет и революционер Христо Ботев е роден на 6 януари 1848 г. в Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. От 1854 до 1858 г. учи в Карлово при баща си, а през 1863 г. завършва Калоферското трикласно училище. Записва се със стипендия като „волнослушател“ във Втора Одеска гимназия, от която е изключен две години по-късно заради свободолюбивите си идеи. За няколко месеца е учител в бесарабското село Задунаево, но през 1867 г. се завръща в България след като получава съобщение, че баща му е сериозно болен. По същото време във вестник „Гайда“ е публикувано първото му стихотворение „Майце си“. Заради пламенната си реч на празника на свети Кирил и Методий на 11 май е принуден да напусне града и заминава за Румъния. В Браила работи като словослагател в печатницата на Димитър Паничков, където се печата в. „Дунавска зора“. Свързва се с българската революционна емиграция и се сближава с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През 1868 г. се включва в четата на Желю войвода, но след като той е заловен не успяват да се прехвърлят в България. По това време Ботев пише стихотворението  „На прощаване“. Записва се в букурещкото медицинско училище, но поради липса на средства е принуден да го напусне. Изпаднал в крайно тежко положение, Ботев прекарва зимата в изоставена вятърна мелница край града заедно с Васил Левски. През 1869 г. учителства в Александрия и Измаил. След като е уволнен през 1871 г. се премества в Браила, където започва да издава в. „Дума на българските емигранти“, в който отпечатва някои от известните си публицистични творби. През 1872 г. взема участие в годишното събрание на Българското книжовно дружество като делегат на българската общност в Галац. През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност. Изпратен е в затвора във Фокшан, откъдето е освободен благодарение на застъпничеството на Левски и Любен Каравелов. Установява се в Букурещ, където заедно с Каравелов е сътрудник и редактор на в. „Свобода“, преименуван по-късно на „Независимост“. Там излизат за първи път някои от най-прочутите му стихотворения като например „Хаджи Димитър“, „В механата“ и „Моята молитва“. През 1873 г. започва да излиза и сатиричният вестник „Будилник“. През 1874 г. напуска учителската работа, за да се отдаде напълно на революционната борба. През 1875 г. подава оставка от БРЦК поради несъгласие с другите членове на комитета. Същата година съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“, а в „Стенен календар за 1876 година“ е отпечетано и последното му стихотворение „Обесването на Васил Левски“. След избухването на Априлското въстание през 1876 г. започва да организира чета в Румъния в помощ на въстаниците. От Гюргево се качва с част от четата си на австрийския кораб „Радецки“ и заставят капитана да спре на Козлодуйския бряг. Оттам се отправят към Балкана, но не получават очакваната подкрепа от българска страна. След няколко сражения с преследващите ги турски войски по време на последната тежка битка привечер на 1 юни 1876 г. Ботев пада убит.      

Спиридон Спасов Казанджиев е български психолог и философ. Роден е на 23 декември 1882 г. в Севлиево. Първоначалното си образование получава в родния си град и Габрово. Следва славянска филология в Софийския университет, а после и философия в Лайпцигпри Вилхeлм Вунд. Впоследствие защитава докторат в Цюрихския университет. Работи известно време като гимназиален учител в София и Русе. Взема участие като подпоручик и преводач на фронта във войните за национално обединение 1912 – 1918 г. Доцент (1920), извънреден професор (1924), редовен професор (1948) в Софийския университет. Чете лекции по психология, логика, естетика и наука за религиозното съзнание. От 1920 до 1949 г. завежда Катедрата по систематична философия, а от 1926 до 1927 г. е декан на Историко-филологическия факултет. Дописен член (1930), редовен член (1941), секретар (от 1947 научен секретар) (1942–1949) на БАН. Главен секретар на Министерството на народната просвета (1935–1936). През годините печата в списанията „Ново общество“, „Училищен преглед“, „Златорог“, „Дом и училище“, във вестниците „Народ“, „Съвременник“, в „ГСУ. Историко-филологически факултет“ и др. В периода 1924-1925 г. е сред редакторите на сп. „Златорог“. Трудовете му са в областта на общата, възрастовата, военната психология, философията, естетиката, логиката и литературната критика. Умира на 13 май 1951 г. в София.