Гео Милев (Георги Милев Касабов) e роден на 15 януари 1895 г. в Радне махле (днeс град Раднево) и е син на учителя и журналист Мильо Касабов. По-късно семейството се премества да живее в Стара Загора, тъй като бащата открива книжарница и създава издателство в града. Учи в Старозагорската гимназия (1907-1911), като още по това време издава ръкописни вестници и сборници със свои собствени илюстрации, пише хумористични, патриотични и интимни стихотворения и превежда творби на бележити руски поети. В продължение на една година следва романска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1911-1912), а след това заминава за Лайпциг, където слуша лекции по философия (1912-1914). По време на престоя си там през 1913 г. отпечатва в сп. „Листопад“ своите „Литературно-художествени писма от Германия“. Работи и върху дисертация върху поезията на немския поет-символист Рихард Демел, която обаче не успява да защити. През 1914 г. заминава за Лондон, където се запознава с емигриралия белгийски поет Емил Верхарен. Когато се завръща в Германия, е арестуван в Хамбург по подозрение, че е английски шпионин. Макар да е освободен поради липса на доказателства, на следващата година се налага да напусне страната. След като се прибира обратно в България започва да печата в ограничен тираж лиричните хвърчащи листове с преведените от него стихове на Маларме, Демел, Верлен, Верхарн и Ницше, като всеки отделен лист е посветен на някого от тогавашните млади поети-символисти – Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Николай Райнов. По същото време, след мобилизацията на баща му на фронта на избухналата Първа световна война, е принуден да се заеме и с работата около неговата книжарница. През зимата на 1915-1916 г. с Никола Икономов създава театрална трупа, заедно с която изнася няколко представления в Старозагорското читалище. През 1916 г. той също е мобилизиран и заминава на фронта. На 29 април 1917 г. на бойното поле край Дойран постът му е подложен на артилерийски обстрел, при който Гео Милев е тежко ранен в черепа и впоследствие изгубва дясното си око. През 1918 г. заминава за да го оперират в Берлин, където лечението му продължава цяла година. Въпреки здравословните си проблеми той продължава да се занимава с изкуство – посещава библиотеки, музеи, изложби и театри, запознава се с немски писатели и художници, сътрудничи на експресионистичните сп. „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“. След завръщането си от Берлин издава сп. „Везни“ (1919-1922), което се превръща в главна трибуна на символизма и експресионизма в България. Съставя две стихосбирки – „Жестокият пръстен“ (1920) и „Иконите спят“ (1922). В началото на 1924 г. започва да печата сп. „Пламък“, в което публикува своите статии под надслов „Грозни прози“, поемата „Ад“, както и емблематичната си творба „Септември“, посветена на Септемврийското въстание от 1923 г. Поради тази причина книжки 7 и 8 на списанието са конфискувани и забранени. През м. януари 1925 г. списанието е забранено, а на 14 май Гео Милев е осъден на една година затвор и е лишен от граждански и политически права за две години. Взема решение да обжалва делото, но на следващия ден е извикан от полицията, [...]

Известният руски писател и драматург Антон Чехов е роден на 29 януари 1860 г. в гр. Таганрог и е третото от общо шестте деца в семейството на търговец. Учи в местната мъжка класическа гимназия. По това време прави и първите си литературни и драматични опити и пише хумористични текстове за различни ученически издания. През 1876 г. семейството се премества в Москва, но той остава за още три години в родния си град докато завърши училище. През 1883 г. завършва Медицинския факултет на Московския университет и започва да работи като околийски (участъков) лекар в лечебницата във Воскресенск . За да се издържа по време на обучението си, сътрудничи на сп. „Стрекоза“, „Будилник“ и „Зрител“, като се подписва с различни псевдоними. През 1884 г. излиза и първият му сборник с разкази „ Приказките на Мелпомена“. През 1887 г. получава престижната Пушкинска награда за своя сборник „В полумрака“. В края на осемдесетте години пише и пиесите „Иванов“, „Горски дух“ и „Сватба“ и вече печели широка популярност в литературните среди. През 1890 г. предприема дълго и изтощително пътуване до остров Сахалин, където проучва отблизо живота на каторжниците в местната наказателна колония. Своите впечатления от това посещение той описва в девет очерка под общото заглавие „От Сибир“. На връщане оттам посещава още Япония, Китай и Турция. През 1892 г. купува и се пренася да живее в малко провинциално имение в село Мелихово в Подмосковието. Там развива активна благотворителна дейност сред местното население и същевременно създава някои от най-бележитите си творби, сред които и пиесите „Чайка“ (1895) и „Вуйчо Ваньо“ (1899). През последните години от живота си се премества в Ялта заради влошеното си здравословно състояние вследствие на обострилата се туберкулоза, от която страда отдавна. Там пише пиесите „Три сестри“ (1901-1903) и „Вишнева градина“ (1903-1904) и се занимава активно с подготовката за отпечатване на своите събрани съчинения, които излизат в два тома. През 1900 г. е избран за почетен академик на новосъздаденото Пушкинско отделение на Академията на науките. През 1904 г. заминава на лечение в курорта Баденвайлер в Германия, където издъхва на 14 юли. Тялото му е пренесено в Москва и по-късно е погребан в Новодевическото гробище.  

Сетозар Акендиев Димитров, по-известен с творческия си псевдоним Змей Горянин, е български писател. Роден е на 11 януари 1905 г. в семейството на чиновник в Русе. След като завършва гимназия, първоначално работи в Общинското земеделско стопанство и печатница „Учител“ в родния си град. Редактор на в. „Русенски новини“ и сътрудник на Дома на изкуствата. От 1930 г. се премества със семейството си да живее в София, където постъпва на служба като счетоводител в Дирекцията за закупуване и износ на храни „Хранизнос“, а след това се издига до началник-отделение в Дирекцията на печата при Министерството на външните работи и изповеданията. В периода 1941-1943 г. на три пъти е мобилизиран като военен кореспондент. Обикаля Македония и Тракия и става свидетел на освобождаването на Южна Добруджа. Като резултат издава пътеписа „От Цариброд до Hеготин“ и негови стихове влизат в „Златна книга за Златна Добруджа“, издадена през 1940 г. под редакцията на Христо Цанков – Дерижан. Междувременно е назначен и за щатен драматург на Софийския областен театър. След уволнението си през 1942 г. за известно време е цензор в Дирекцията по печата. Поради тази причина в края на 1944 г. е изключен от Съюза на българските писатели и е арестуван, но по-късно е освободен за лечение заради заболяване. През април 1945 г. е осъден на една година затвор, а произведенията му са включени в Списъка на фашистката литература и са иззети от библиотеките. Прекарва девет месеца в Централния софийски затвор, като след излизането си оттам е изолиран от всякакви публични прояви. Печата под различни псевдоними в „Църковен вестник“ и сп. „Духовна пробуда“. Края на живота си прекарва в манастира „Седемте престола“ в Софийска област. След като умира на 25 август 1958 г., е погребан в двора на манастира. Започва да печата стихотворения още като ученик през двадесетте години в сп. „Светли зари“, „Ученическа мисъл“ и „Изгрев“. В периода 1921-1922 г. е също така и редактор на първото от тях. По-късно през годините публикува критични бележки, стихове, хумор и сатира в  сп. „Хирепион“ и „Българска мисъл“, в. „Литературен глас“, „Светлоструй, „Зора“, „Време“, „Пладне“, „Земеделско знаме“ и др. През 1928 г. излиза и първата му книга „Аз и другият“, която представлява „своеобразен диалог“ с неговия съгражданин писателя Добри Немиров. Автор е над 50 произведения – романи (трилогията „Дунавът тече“, „Силата на робите“, „Утолена жажда“), повести („Звезда керванджийка“, „Кнез Иван Кулин“), разкази (сборника „Последният ден“), стихове, драми и произведения за деца („Лудориите на котарака Панчо“), като в по-голямата си част пише на историческа тематика. Превежда от руски и френски език.