Големият български писател и драматург Йордан Йовков е роден на 9 ноември 1880 г. в с. Жеравна, Сливенско. Учи основно образование в Котел (1895), а след като се дипломира гимназия в София през 1900 г. е назначен за учител в с. Долен извор. Завършва Школата за запасни офицери в Княжево (1902-1904), като по същото време публикува и първото си стихотворение „Под тежкия кръст“ във в. „Съзнание“. През следващите години отпечатва и още други свои стихотворения в различни периодични издания. През 1910 г. излиза и първата му белетристична творба разказа „Овчарова жалба“. Записва се в Юридическия факултет на Софийския университет, но впоследствие е принуден да прекрати следването си заради кончината на баща си. Завръща се като учител в други добруджански села докато е мобилизиран през 1912 г. Взема участие в Балканската и Междусъюзническата като командир на рота, като е тежко ранен в битката при Дойран през 1913 г., след което е повишен в чин поручик. Оттогава започва да печата творбите си с военна тематика, които впоследствие излизат в два тома „Разкази“ (1917-1918). След края на войните се премества да живее в София и работи като редактор на сп. „Народна армия“, където публикува своя очерк за Балканската война „Утрото на паметния ден“, след който продължава да пише единствено в проза. През 1915 г. отново е мобилизиран и изпратен в Ксанти, Гърция. На следващата година е командирован в редакцията на сп. „Военни известия“. През 1918 г. е повишен в капитан. Когато след войните Добруджа е предадена на Румъния, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където по-късно работи като учител до 1920 г. Назначен е за редовен сътрудник по печата в българската легация в Букурещ, но след като на няколко пъти бива понижаван в длъжност сам подава оставка през 1927 г. и се завръща в София. Последните десет години от живота му са изключително плодотворни. Тогава излизат сборниците с разкази „Последна радост“ (1926), „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“ (1928), „Женско сърце“ (1935) и „Ако можеха да говорят“ (1936), романът „Чифликът край границата“ (1934), драмите „Албена“ (1930), „Боряна“ (1932)  и „Обикновен човек“ (1936), както и комедията „Милионерът“ (1930). Произведенията му са преведени на над 37 езика, сред които арабски, виетнамски, китайски, персийски, финландски, хинди, шведски, японски и др. Усилният труд и материалните затруднения обаче се отразяват лошо на здравето му. През есента на 1937 г. отива на лечение в Хисаря, но състоянието му се влошава и го откарват в Пловдив, където бива опериран по спешност. Умира на 15 октомври 1937 г.    

Андре Вайан е известен френски филолог-славист. Роден е на 3 ноември 1890 г. в гр. Соасон. Учи в École normale supérieure в Париж (1911-1914). Професор по сърбохърватски език в École nationale des langues orientales vivantes (1921-1952), ръководител на научно-изследователските изследвания на средновековните славянски езици и литератури в École pratique des hautes études (1932-1966), заместник-председател на Institut d’Études slaves (1945-1972) и професор в  Collège de France (1952-1962). Сътрудник на списанието “Revue des études slaves”, като от 1945 г. е също така и един от главните редактори. Чуждестранен член на БАН (1947). Умира в Париж на 23 април 1978 г.  

Акад. Петър Динеков е български литературен историк и критик, фолклорист. Роден е на 17 октомври 1910 г. в с. Смолско, Софийска област. Завършва славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1933), а впоследствие специализира във Варшава (1934-1935) и в Ягелонския университет в Краков (1935). В периода 1936-1938 г. работи като учител по български език във Френския колеж в Пловдив. Преподавател в Софийския университет (1938–1979), където първоначално е асистент в катедрата по славянски езици (1938), а след това доцент (1941) и професор (1945) в катедрата по българска литература. Член на Съюза на българските писатели (1945), на управителния му съвет (от 1947), негов секретар (1950–1954, 1956–1958) и подпредседател (1948–1949). От 1947 г. е член-кореспондент на БАН, а през 1967 г. е избран за академик. Член на Международния комитет на славистите (1955–1982). Той е един от основателите на Института по литература при БАН през 1948 г. и дългогодишен ръководител на секцията „Българска литература до Освобождението“ (1948-1983). Директор на Архивния институт (1949–1951) и на Института „Ботев – Левски“ при БАН. Ръководител на катедрата по българска литература в Софийския университет (1960–1979) и заместник-ректор на Университета (1962–1964). Директор на Института за фолклор (1973–1982) и на Кирило-Методиевския научен център при БАН (1980–1989). Председател на Българския национален комитет на славистите (1986). Член е на Европейската академия на науките, изкуствата и литературата в Париж (1989). През 1972 г. получава званието „Народен деятел на културата“, а на следващата година е удостоен като Доктор хонорис кауза на Варшавския университет. Носител на Кирило-Методиевската награда (1980) и Наградата на София (1991). Умира в София на 22 февруари 1992 г.