Известният руски писател и драматург Антон Чехов е роден на 29 януари 1860 г. в гр. Таганрог и е третото от общо шестте деца в семейството на търговец. Учи в местната мъжка класическа гимназия. По това време прави и първите си литературни и драматични опити и пише хумористични текстове за различни ученически издания. През 1876 г. семейството се премества в Москва, но той остава за още три години в родния си град докато завърши училище. През 1883 г. завършва Медицинския факултет на Московския университет и започва да работи като околийски (участъков) лекар в лечебницата във Воскресенск . За да се издържа по време на обучението си, сътрудничи на сп. „Стрекоза“, „Будилник“ и „Зрител“, като се подписва с различни псевдоними. През 1884 г. излиза и първият му сборник с разкази „ Приказките на Мелпомена“. През 1887 г. получава престижната Пушкинска награда за своя сборник „В полумрака“. В края на осемдесетте години пише и пиесите „Иванов“, „Горски дух“ и „Сватба“ и вече печели широка популярност в литературните среди. През 1890 г. предприема дълго и изтощително пътуване до остров Сахалин, където проучва отблизо живота на каторжниците в местната наказателна колония. Своите впечатления от това посещение той описва в девет очерка под общото заглавие „От Сибир“. На връщане оттам посещава още Япония, Китай и Турция. През 1892 г. купува и се пренася да живее в малко провинциално имение в село Мелихово в Подмосковието. Там развива активна благотворителна дейност сред местното население и същевременно създава някои от най-бележитите си творби, сред които и пиесите „Чайка“ (1895) и „Вуйчо Ваньо“ (1899). През последните години от живота си се премества в Ялта заради влошеното си здравословно състояние вследствие на обострилата се туберкулоза, от която страда отдавна. Там пише пиесите „Три сестри“ (1901-1903) и „Вишнева градина“ (1903-1904) и се занимава активно с подготовката за отпечатване на своите събрани съчинения, които излизат в два тома. През 1900 г. е избран за почетен академик на новосъздаденото Пушкинско отделение на Академията на науките. През 1904 г. заминава на лечение в курорта Баденвайлер в Германия, където издъхва на 14 юли. Тялото му е пренесено в Москва и по-късно е погребан в Новодевическото гробище.  

Сетозар Акендиев Димитров, по-известен с творческия си псевдоним Змей Горянин, е български писател. Роден е на 11 януари 1905 г. в семейството на чиновник в Русе. След като завършва гимназия, първоначално работи в Общинското земеделско стопанство и печатница „Учител“ в родния си град. Редактор на в. „Русенски новини“ и сътрудник на Дома на изкуствата. От 1930 г. се премества със семейството си да живее в София, където постъпва на служба като счетоводител в Дирекцията за закупуване и износ на храни „Хранизнос“, а след това се издига до началник-отделение в Дирекцията на печата при Министерството на външните работи и изповеданията. В периода 1941-1943 г. на три пъти е мобилизиран като военен кореспондент. Обикаля Македония и Тракия и става свидетел на освобождаването на Южна Добруджа. Като резултат издава пътеписа „От Цариброд до Hеготин“ и негови стихове влизат в „Златна книга за Златна Добруджа“, издадена през 1940 г. под редакцията на Христо Цанков – Дерижан. Междувременно е назначен и за щатен драматург на Софийския областен театър. След уволнението си през 1942 г. за известно време е цензор в Дирекцията по печата. Поради тази причина в края на 1944 г. е изключен от Съюза на българските писатели и е арестуван, но по-късно е освободен за лечение заради заболяване. През април 1945 г. е осъден на една година затвор, а произведенията му са включени в Списъка на фашистката литература и са иззети от библиотеките. Прекарва девет месеца в Централния софийски затвор, като след излизането си оттам е изолиран от всякакви публични прояви. Печата под различни псевдоними в „Църковен вестник“ и сп. „Духовна пробуда“. Края на живота си прекарва в манастира „Седемте престола“ в Софийска област. След като умира на 25 август 1958 г., е погребан в двора на манастира. Започва да печата стихотворения още като ученик през двадесетте години в сп. „Светли зари“, „Ученическа мисъл“ и „Изгрев“. В периода 1921-1922 г. е също така и редактор на първото от тях. По-късно през годините публикува критични бележки, стихове, хумор и сатира в  сп. „Хирепион“ и „Българска мисъл“, в. „Литературен глас“, „Светлоструй, „Зора“, „Време“, „Пладне“, „Земеделско знаме“ и др. През 1928 г. излиза и първата му книга „Аз и другият“, която представлява „своеобразен диалог“ с неговия съгражданин писателя Добри Немиров. Автор е над 50 произведения – романи (трилогията „Дунавът тече“, „Силата на робите“, „Утолена жажда“), повести („Звезда керванджийка“, „Кнез Иван Кулин“), разкази (сборника „Последният ден“), стихове, драми и произведения за деца („Лудориите на котарака Панчо“), като в по-голямата си част пише на историческа тематика. Превежда от руски и френски език.  

Христо Павлов Туджаров, по-известен под псевдонима Христо Ясенов, е български поет. Роден е в Етрополе на 24 декември 1889 г. Учи в Копривщенската гимназия и Търновската гимназия в Свищов. През 1907 г., след като завършва средното си образование във Враца, е приет в Държавното рисувално училище в София. Взима участие в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни. След Солунското примирие от 1918 г. успява да избяга от пленническия лагер в с. Секулово, където е затворен като заложник. На следващата година завършва официално обучението си в Рисувалното училище и започва работа като учител по рисуване. Оттогава е и член на Българската комунистическа партия, като съвместно с Крум Кюлявков издава сп. „Червен смях“. През 1920 г. двамата са отстранени след партийно решение заради неодобрение на качеството на началните броеве. В края на 1922 г. се разболява от туберкулоза и затова прекарва няколко месеца в санаториума в с. Искрец. След края на Септемврийското въстание от 1923 г. става член на редакционната колегия на „Бюлетин на общия помощен комитет за подпомагане на пострадалите от фашизма“, от който излиза един-единствен брой. От края на годината е и сътрудник на военнотехническата комисия на партията. През пролетта на 1924 г. е интерниран в Благоевград, но благодарение на различни протестни материали на редици видни интелектуалци впоследствие е освободен. Арестуван е отново след извършения атентат в църквата „Света Неделя“ през 1925 г. След това е преместен в дирекцията на полицията, а по-късно е обявен за безследно изчезнал. Започва да пише още от ученическите си години и публикува първите си стихотворения в ученически списания във Враца. През 1909 г. се среща с Антон Страшимиров, който му измисля псевдонима Ясенов и го привлича за сътрудник на сп. „Наш живот“ („Наблюдател“). През годините пише също така и в сп. „Смях“, „Звено“, „Везни“ и „Пламък“. През 1921 г. излиза от печат неговата единствена стихосбирка „Рицарски замък“.