Спиридон Спасов Казанджиев е български психолог и философ. Роден е на 23 декември 1882 г. в Севлиево. Първоначалното си образование получава в родния си град и Габрово. Следва славянска филология в Софийския университет, а после и философия в Лайпцигпри Вилхeлм Вунд. Впоследствие защитава докторат в Цюрихския университет. Работи известно време като гимназиален учител в София и Русе. Взема участие като подпоручик и преводач на фронта във войните за национално обединение 1912 – 1918 г. Доцент (1920), извънреден професор (1924), редовен професор (1948) в Софийския университет. Чете лекции по психология, логика, естетика и наука за религиозното съзнание. От 1920 до 1949 г. завежда Катедрата по систематична философия, а от 1926 до 1927 г. е декан на Историко-филологическия факултет. Дописен член (1930), редовен член (1941), секретар (от 1947 научен секретар) (1942–1949) на БАН. Главен секретар на Министерството на народната просвета (1935–1936). През годините печата в списанията „Ново общество“, „Училищен преглед“, „Златорог“, „Дом и училище“, във вестниците „Народ“, „Съвременник“, в „ГСУ. Историко-филологически факултет“ и др. В периода 1924-1925 г. е сред редакторите на сп. „Златорог“. Трудовете му са в областта на общата, възрастовата, военната психология, философията, естетиката, логиката и литературната критика. Умира на 13 май 1951 г. в София.  

Петко Рачов Славейков е роден на 17 ноември 1827 г. в Търново в стария занаятчийски род на Рачо Казанджията. Първоначалното си образование получава в Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир, а след това учи в Свищов при Емануил Васкидович, където разширява познанията си по гръцки и се запознава със сръбската и западноевропейската литература. От 1843 г. учителства последователно във Велико Търново, Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. През 1852 г. отпечатва първите си произведения  – „Смесена китка“, „Песнопойка“, „Басненик“. Междувременно получава покана от  Българското библейско дружество да замине в Цариград, за да редактира българския превод на Библията. По време на престоя си там издава  сатиричния вестник „Гайда“ (1863-1867), вестник „Македония“ (1866-1872), женското списание  „Ружица“ (1871), първото българско детско списание „Пчелица“ (1871), списание „Читалище“ (1872-1873) и др. Участва и става един от ръководителите на борбата за църковна независимост, като по-късно е назначен и за учител в българската Екзархия. През 1874 г.основава българска гимназия в Одрин, където се бори с гръцкото влияние върху българите. След Освобождението е народен представител в Учредителното събрание, което се занимава с изготвянето на Търновската конституция. Петко Славейков е сред водачите на Либералната партия и участва в издаването на нейния печатен орган в. „Целокупна България“ (1879). Председател на Народното събрание (1880) и министър на просвещението и вътрешните работи (1880-1881). След Съединението през 1885 г. за кратко е управител на Пловдивска област, а по време на Сръбско-българската война е на фронта като делегат на Червения кръст. Автор е на исторически патриотични песни и поеми, любовна и пейзажна  лирика. Публикува два сборника с народни песни (1860, 1868) и възстановява български пословици (17 000 на брой). През 1873 г. пише най-известното си произведение – поемата „Изворът на белоногата“. Изявява се и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца и автор на учебници. Издава „Български притчи и пословици и характерни думи“, изследва българските обичаи, обредната система, демонология и народопсихология. Петко Славейков умира в София на 1 юли 1895 г.