Откриване на паметна плоча на видния унгарски учен Геза Фехер
На 18 октомври 2023 г. пред Унгарския културен институт на ул. „6-ти септември“ беше открита паметна плоча на видния унгарски учен Геза Фехер. Официални гости на събитието бяха председателят на Българската академия на науките акад. Юлиан Ревалски и Н. Пр. Миклош Борош, извънреден и пълномощен посланик на Унгария в България. Сред присъстващите бяха и д-р Силвия Найденова, директор на Централната библиотека на БАН, както и други нейни представители. След откриването директорът на Унгарския културен институт Сандра Мишкеди покани гостите в сградата, където проф. Пенка Пейковска от Института за исторически изследвания представи накратко живота и научната дейност на проф. Геза Фехер. Професор Геза Фехер (04.08.1890–10.04.1955) е унгарски археолог, историк, антрополог, филолог-византолог и тюрколог, чуждестранен член на БАН (1943). Един от основоположниците на прабългаристиката. От 1922 до 1944 г. живее в България. Взема участие в археологическите разкопки в Абоба-Плиска, Преслав, Мумджилар, Енидже, Свещари. Проучва основно Мадарския конник. Носител на българския орден „За наука и изкуство“ (1927) и на награда от цар Борис Трети (1934). Член на Българския археологически институт (1924). С научните си разработки, обнародвани не само на български и унгарски език, но също на немски и френски, Геза Фехер има изключителни заслуги за формирането на българо-унгарските научни и културни взаимоотношения, за създаването в Европа на широк обществен интерес към прабългарите. Той е сред най-важните фактори за откриването на Унгарски институт в София за подготовката на унгарско-българската културна спогодба от 1941 г. Основните трудове на Геза Фехер са: „Надписът на Мадарския конник“ (1928), „Писмени паметници на прабългарите в Мадара“ (1934), „Военното дело на прабългарите“ (1938), „Облеклото и оръжието на старата българска войска“ (1939), „Ролята и културата на прабългарите“ (1941). Трудовете на изтъкнатия унгарски археолог проф. Геза Фехер – монографии, статии, студии на български, унгарски, немски и други езици, както и редактирани от него издания, се съхраняват във фонда на Централната библиотека на Българската академия на науките. През 2020 г., по време на откриването на изложбата „Професор Геза Фехер – вдъхновен прабългарист“, подготвена от Централната библиотека на БАН, в разговор с директора на Унгарския културен институт възникна идеята за поставяне на паметна плоча на Геза Фехер, която да напомня на софиянци за изключителните му заслуги за развитието на българо-унгарските научни и културни отношения. Тази идея беше осъществена и сега ние с удоволствие приветстваме откриването на паметната плоча на проф. Геза Фехер.
145 години от рождението на акад. Михаил Арнаудов
Големият български литературен историк, етнограф и фолклорист Михаил Арнаудов е роден на 5 октомври 1878 г. в Русе. Начално и средно образование завършва в родния си град, а в периода от 1895 до 1898 г. учи славянска филология в Софийския университет. Отрано проявява интерес км заниманията с научна работа и започва да публикува статии още като студент. От 1898 до 1900 г. специализира в Лайпциг и Берлин, а през 1904 г. защитава докторска дисертация по философия, славянска филология и индология в Прага. През 1907 г. е поддиректор на Народната библиотека в София. Доцент (1908), извънреден професор (1914), редовен професор (1919) по обща литературна история в Катедрата по сравнителна литературна история, като от 1928 г. я и оглавява. Декан на Историко-филологическия факултет (1921–1922), директор на Народния театър (1926), председател на Съюза на българските писатели (1922-1927, 1931-1934), ректор на Софийския университет (1935–1936). Член на Украинската академия на науките, Унгарската литературна академия „Петьофи“, почетен доктор на университетите в Хайделберг (1936) и Мюнстер (1943). Редактор на сп. „Българска мисъл“ (1925-1943). През 1918 г. е избран за дописен, а през 1929 г. става и действителен член на БАН. От юни до септември 1944 г. е министър на народното просвещение в правителството на Иван Багрянов. След 9 септември е арестуван, отстранен от всички академични длъжности и осъден от Народния съд на доживотен затвор. После присъдата е намалена на 10 години затвор, а след представяне на подписка от интелектуалци в негова защита е амнистиран. Присъдата е отменена официално от Върховния съд през 1996 г. От 1955 до 1964 г. работи в Института за литература. Носител на орден Св. Александър, IV степен (1938), орден Народна република България, І степен (1968), званията Народен деятел на културата (1968) и Народен деятел на науката (1969). Акад. Арнаудов е автор на редица монографии, посветени на значими български възрожденски личности като Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, Софроний Врачански, Васил Априлов, Георги Раковски и други, както и на изследвания на творчеството на класици като Иван Вазов, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Йордан Йовков и други. Сътрудничи на множество периодични издания: „Училищен преглед“, „Сборник за народни умотворения“, „Списание на БАН“, „Пролом“, „Родна реч“, „Просвета“, „Слънце“, „Македонски преглед“, „Славянски глас“, „Листопад“, „Завети“, „Сердика“, „Литературна мисъл“, в. „Народна култура“ и др. Сред някои от най-мащабните му книги са „Увод в литературната наука“ (1920), „Психология на литературното творчество“ (1931), „Очерци по българския фолклор“ (1934) и др. Умира на 18 февруари 1978 г. в София.
125 години от рождението на Христо Смирненски
Христо Смирненски (псевдоним на Христо Димитров Измирлиев) е един от най-известните български поети. Сред основните теми, засегнати в творчеството му, са социалната несправедливост и копнежът за човешко щастие, като някои от произведенията му продължават да звучат актуално и днес. Роден е на 17 септември 1898 г. в Кукуш, по това време в границите на Османската империя. След като завършва начално образование, през 1908 г. е изпратен за две години да живее и учи в София при чичо си дядо си свещеника Анастас Кръстев и вуйчо си поета Владимир Попанастасов. Когато родният му град е опожарен през Междусъюзническата война, като мнозина други бежанци цялото семейство Измирлиеви се премества в София, където Христо се записва в Държавното средно техническо училище. По това време започва да публикува в различни хумористични издания (в. „К’во да е“, „Българан“, Родна лира“, „Барабан“, „Художествена седмица“, „Червен смях“, „Работнически вестник“, „Народна армия“ и др.). През 1917 г. постъпва като юнкер във Военното училище. На следващата година е отпечатана и първата му стихосбирка „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“, която подписва с друг от своите известни псевдоними Ведбал. През 1918 г. Смирненски е сред изпратените юнкери, на които е възложено да потушат избухналото войнишко въстание, като последвалите събития го мотивират да напусне предсрочно Военното училище. За да се издържа, работи като писар, ревизор, репортер, измервач и контрольор, касиер и надничар. Все по-дейно започва да се ангажира в работническите борби, като през пролетта на 1920 г. е приет за член на комунистическия младежки съюз, а на следващата – на комунистическата партия. Освен на поезия, Смирненски е автор на социални прозаически текстове („Босоногите деца“, „Очи“) и хумористично-сатирични фейлетони („Политическа зима“, „Карнавална приказка“). През 1922 г. излиза от печат неговата втора и последна стихосбирка „Да бъде ден!“. Същата година съвместно с брат си Тома започва да издава сп. „Маскарад“. През м. април 1923 г. обаче заболява тежко от туберколоза. Въпреки това не спира да пише, като малко преди смъртта му е отпечатано едно от най-известните му и силни произведения – сатирата му „Приказка за стълбата“. Междувременно здравословното му състояние бързо се влошава и на 18 юни 1923 г. Смирненски издъхва в София няколко месеца преди да навърши 25 години.