Тодор Влайков е български писател, учител и общественик. Роден е на 13 февруари 1865 г. в Пирдоп. След като завършва гимназия в София, през 1885 г. заминава да следва славянска филология с държавна стипендия в Московския императорски университет. По време на престоя си там участва в съставителството на трите тома на „Словарь болгарского языка“ на проф. Ал. Л. Дювернуа. През 1888 г. напуска университета и се връща в България. Назначен е като главен учител първо в родния си град (1888-1891), а после и във Велико Търново (1891-1892). Работи като училищен инспектор в Софийското учебно окръжие (1892-1894) и учител по руски и български език в Софийската мъжка гимназия (1894-1896). По негова инициатива в Пирдопска, Търновска и Софийска околия се откриват вечерни и празнични училища и курсове за стопанска, политическа и книжовна дейност. Основател на първата българска земеделска кооперация в с. Мирково – Мирковско взаимодавно спестовно земеделческо дружество „Орало“ (1890) и на Българското народообразователно дружество (1893). Той се нарежда и сред учредителите на Българския учителски съюз (1895), като впоследствие става и негов председател (1898). Председател на Славянското благотворително дружество (1899). От 1900 г. е действителен член на Българското книжовно дружество (дн. Българска академия на науките). През 1905 г. се включва в създаването на Радикалдемократическата партия. Неин официален орган става сп. „Демократически преглед“, на което той е редактор заедно с Антон Страшимиров и Илия Георгов. Остава в ръководството на партията до 1924 г., а през 1931 г. се оттегля от политическа дейност. Междувременно участва в управлението на Демократическия сговор (1924) и е избиран за народен представител (1901, 1919–1920). Започва да пише още като ученик, като отпечатва свои разкази в сп. „Народен другар“ и „Периодическо списание“. През годините сътрудничи още така на сп. „Труд“, „Учител“, „Денница“, „Мисъл“, „Златорог“, „Демократически преглед“, „Българска мисъл“, вестниците „Мир“, „Вестник на жената“, „Съзнание“. Автор е също така на учебници и учебни помагала и голямо по обем публицистично творчество. Популярен е и с творческия си псевдоним Веселин, а сред най-известните му художествени произведения са повестите „Леля Гена“ (1890) и „Дядовата Славчова унука“ (1889). Умира в София на 28 април 1943 г.    

Гео Милев (Георги Милев Касабов) e роден на 15 януари 1895 г. в Радне махле (днeс град Раднево) и е син на учителя и журналист Мильо Касабов. По-късно семейството се премества да живее в Стара Загора, тъй като бащата открива книжарница и създава издателство в града. Учи в Старозагорската гимназия (1907-1911), като още по това време издава ръкописни вестници и сборници със свои собствени илюстрации, пише хумористични, патриотични и интимни стихотворения и превежда творби на бележити руски поети. В продължение на една година следва романска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1911-1912), а след това заминава за Лайпциг, където слуша лекции по философия (1912-1914). По време на престоя си там през 1913 г. отпечатва в сп. „Листопад“ своите „Литературно-художествени писма от Германия“. Работи и върху дисертация върху поезията на немския поет-символист Рихард Демел, която обаче не успява да защити. През 1914 г. заминава за Лондон, където се запознава с емигриралия белгийски поет Емил Верхарен. Когато се завръща в Германия, е арестуван в Хамбург по подозрение, че е английски шпионин. Макар да е освободен поради липса на доказателства, на следващата година се налага да напусне страната. След като се прибира обратно в България започва да печата в ограничен тираж лиричните хвърчащи листове с преведените от него стихове на Маларме, Демел, Верлен, Верхарн и Ницше, като всеки отделен лист е посветен на някого от тогавашните млади поети-символисти – Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Теодор Траянов, Людмил Стоянов и Николай Райнов. По същото време, след мобилизацията на баща му на фронта на избухналата Първа световна война, е принуден да се заеме и с работата около неговата книжарница. През зимата на 1915-1916 г. с Никола Икономов създава театрална трупа, заедно с която изнася няколко представления в Старозагорското читалище. През 1916 г. той също е мобилизиран и заминава на фронта. На 29 април 1917 г. на бойното поле край Дойран постът му е подложен на артилерийски обстрел, при който Гео Милев е тежко ранен в черепа и впоследствие изгубва дясното си око. През 1918 г. заминава за да го оперират в Берлин, където лечението му продължава цяла година. Въпреки здравословните си проблеми той продължава да се занимава с изкуство – посещава библиотеки, музеи, изложби и театри, запознава се с немски писатели и художници, сътрудничи на експресионистичните сп. „Ди Акцион“ и „Дер Щурм“. След завръщането си от Берлин издава сп. „Везни“ (1919-1922), което се превръща в главна трибуна на символизма и експресионизма в България. Съставя две стихосбирки – „Жестокият пръстен“ (1920) и „Иконите спят“ (1922). В началото на 1924 г. започва да печата сп. „Пламък“, в което публикува своите статии под надслов „Грозни прози“, поемата „Ад“, както и емблематичната си творба „Септември“, посветена на Септемврийското въстание от 1923 г. Поради тази причина книжки 7 и 8 на списанието са конфискувани и забранени. През м. януари 1925 г. списанието е забранено, а на 14 май Гео Милев е осъден на една година затвор и е лишен от граждански и политически права за две години. Взема решение да обжалва делото, но на следващия ден е извикан от полицията, [...]