Александър Теодоров-Балан е български езиковед, литературен историк и библиограф. Роден е на 15 октомври 1859 г. в с. Кубей, Бесарабия, в семейството на български бежанци от Сливенския край, които са се преселили там през Руско-турската война 1828-1829 г. Името Балан произлиза от думата „бял“, тъй като в рода им всички били светли хора. Баща му се е занимавал с търговия, а майка му е сестра на известния политик от Консервативната партия и бивш министър-председател Димитър Греков. След като учи в Болградската гимназия, през 1879 г. заминава да следва славянска филология в Прага. През 1884 г. се дипломира като доктор по философия и защитава докторат на тема „За звука „ь“ в новобългарския език“. После продължава образованието си в Лайпциг, където прекарва година и половина и слуша лекции при езиковедите. През 1884 г. се установява трайно в България и известно време работи като учител в Пловдив. По-късно е назначен за началник на средното образование в Министерството на народното просвещение, където прекарва четири години. На 29 януари 1889 г. е избран за първи ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, като впоследствие е преизбиран на тази длъжност още два пъти (1896-1897 и 1902-1903). Чете лекции по славянска етнография, диалектология и история на българския език, а от 1893 г. е професор и ръководител на катедрата по българска и славянска литература. Два пъти е бил също така и декан на Историко-филологическия факултет (1899-1900 и 1904-1905). Преподава в университета чак до 1934 г., а от 1939 г. е негов почетен доктор. Основател на университетската библиотека. Дописен и редовен член на Българското книжовно дружество (1884). И. д. деловодител (1891–1898), главен деловодител (1898–1899) и деловодител на дружеството (1900–1901). От 1907 до 1910 г. е главен секретар на Българската екзархия. Заедно с Алеко Константинов е сред създателите на организираното туристическо движение в страната, негов дългогодишен председател (1901-1921) и редактор на сп. „Български турист“ (1902-1904). Член на Българския археологически институт (1922). Основоположник на българската библиография. През 1907 г. излиза от печат един от най-значимите му и обемни трудове „Български книгопис за сто години 1806-1905“, в който представя библиографски данни за българския печат. Един от инициаторите за създаването на Българския библиографски институт, като през 1941 г. е избран за негов почетен член. Оставя огромно по брой научно наследство – автор е на над 800 книги, студии, статии, учебници, помагала, рецензии и бележки, голяма част от които са свързани с граматиката на българския език, борбата с чуждиците в него и неговото обогатяване. Монографиите му „Принос към историята на българския правопис“ (1924), „Българска граматика“ (1930) и „Нова Българска граматика“ (1940) са ръководни книги за редица български езиковеди след него. Умира в София на 12 февруари 1959 г.  

ММихаил Лермонтов е известен руски поет и писател, един от основните представители на романтизма в руската литература. Роден е на 15 октомври 1814 г. в дворянско семейство в Москва. Родът му по бащина линия произхожда от представител на шотландска фамилия, който се е заселил в Русия през XVII в., а неин легендарен основоположник е поетът Томас Лиърмаунт. След ранната смърт на майка си е отгледан от баба си. Първо завършва Московския университетски благороден пансион (1828-1830), после учи в Московския университет (1830-1832) и след това постъпва във военното училище в Санкт Петербург. От 1834 г. е офицер в Лейбгвардейския хусарски полк в Царско село. Започва да пише стихове от края на 20-те години на XIX в., като е повлиян от стила на Джордж Байрон. През 1830 г. отпечатва първото си стихотворение „Пролет“. След като поемата „Смъртта на поета”, посветена на Александър Пушкин и написана след неговата гибел през 1837 г., предизвиква сериозното негодувание на цар Николай I, е задържан и изпратен в Нижегородския драгунски полк в Кавказ. Завръща се в столицата едва на следващата година и започва да публикува стихове. През 1840 г. за втори път е изпратен в Кавказ, след като е осъден за дуел със сина на френския посланик Еренст дьо Барант. Същата година издава и най-известната си творба „Герой на нашето време“ – първият психологически роман в руската литература. Тогава излиза от печат и „Стихотворения“, който е единственият му поетичен сборник, издаден приживе. Автор е още на поемите „Хаджи Абрек” (1834), „Демон” (1839), „Мцири” (1839) и др., както и на драмите „Испанци” (1830), „Хора и страсти” (1830), „Странен човек” (1831), „Маскарад” (1836) „Двама братя” (1836). През 1841 г. се връща за кратко в столицата, преди отново да бъде изпратен в Кавказ. Загива при дуел с юнкера Николай Мартинов в Пятигорск, в подножието на планината Машук, на 27 юли 1841 г. на път за своята част.    

Никола Начов е български учител, писател, историк, фолклорист и библиограф. Роден е на 20 септември 1859 г. в Калофер. Още като дете остава сирак и затова е отгледан от семейството на майка си. След като получава първоначалното си образование в родния си град, учи в Априловската гимназия в Габрово и завършва Пловдивската гимназия. През 1885 г. взема участие като доброволец в Сръбско-българската война. От 1886 г. работи като учител в Земеделското училище в Садово, а през 1891 г. с подкрепата на проф. Иван Шишманов е назначен за учител по литература в Първа софийска мъжка гимназия. Член на Правописната комисия при Министерството на народното просвещение (1895), основател на Калоферската културно-просветна дружба в София (1904 г.), член на Съюза на българските учени, писатели и художници (1917), член на Книжовния комитет на Славянска беседа (1920) и уредник на библиотеката на Софийския университет (1922-1928). Дописен (1884) и действителен член (1906) на Българското книжовно дружество. През 1931 г. подарява на библиотеката около 300 български старопечатни книги, с които се поставя началото на колекция „Старопечатни книги в ЦБ на БАН (1806-1878)“. Започва да публикува от 1886 г., като пише пътеписи, поеми, разкази и повести, свързани основно с народния бит и история. Автор е на редица исторически съчинения за културния живот през Възраждането („Калофер в миналото“, „Цариград като културен център на българите до 1877“, „Хаджи Найден Йоанович“), учебници, учебни помагала, студии, повести, езиковедски и етнографски изследвания („Екскурзия из нашата родна поезия“, „Студии върху стихосложението на нашите народни песни“), биографии на известни калоферци като Христо Ботев и Ботьо Петков и др. Има голяма роля за утвърждаването на българската научна библиография с трудовете си „Библиографически преглед на нашата математическа литература от самото й начало до края на 1886“, „Добавки и оправки към „Български книгопис за сто години“, „Новобългарската книга и печатното дело у нас от 1806 до 1877“ и др. Работи и под псевдонима Нанчо Донкин. Умира на 29 септември 1940 г. в София.