Руският поет, писател, драматург и преводач е роден на 16 ноември 1880 г. в Санкт Петербург. Учи в Юридическия факултет (1898-1901) и завършва историко-филологическия факултет на Петербургския университет (1901-1906). Започва да пише като символист. През 1902 г. издава първия си цикъл стихотворения „Из посвещенията“, публикуван в сп. „Нов път“. В края на 1904 г. излиза и първата му поетична книга “Стихове за Прекрасната Дама”, посветена на съпругата му Любов Менделеева. Тя е последвана от втората му стихосбирка „Нечакана радост“ (1906), книгата „Снежната маска“ (1907), трилогията „Лирически драми“ (1908): „Панаирджия“, „Кралят на площада“ и „Непознатата“, третия му поетичен сборник „Земя в снега“ (1908) и драмата „Песен на съдбата“ (1908). През 1909 г. публикува цикъла „Италиански стихове“, който е плод на впечатленията му от пътуването му до Италия, а две години по-късно четвъртата си стихосбирка „Нощни часове“. През 1913 г. завършва пиесата „Роза и кръст“, а през 1915 г. поемата „Славеева градина“. След като взема участие в Първата световна война, работи като редактор на стенографски отчети на Извънредната следствена комисия. Като следствие от тази негова работа излиза първоначално статията „Последните дни на стария режим“, която по-късно е доработена в книгата „Последните дни на императорската власт“ (1921). През 1918 г. публикува последните си поетически произведения поемите „Дванадесетте“ и „Скити“ (1918). Работи в комисия по издаване на класиците на руската литература и като председател на Петроградското отделение на Общоруския съюз на поетите. През 1921 г. излиза и последната му приживе издадена книга пиесата „Рамзес“. Превежда на руски творби от Байрон, Хайне, Шекспир, Верхарн, Хамсун и др. През 1920 г. се появяват първите признаци на депресия, а през април следващата година прекарва сърдечен пристъп. Умира на 7 август 1921 г. в Петроград.  

Големият български писател и драматург Йордан Йовков е роден на 9 ноември 1880 г. в с. Жеравна, Сливенско. Учи основно образование в Котел (1895), а след като се дипломира гимназия в София през 1900 г. е назначен за учител в с. Долен извор. Завършва Школата за запасни офицери в Княжево (1902-1904), като по същото време публикува и първото си стихотворение „Под тежкия кръст“ във в. „Съзнание“. През следващите години отпечатва и още други свои стихотворения в различни периодични издания. През 1910 г. излиза и първата му белетристична творба разказа „Овчарова жалба“. Записва се в Юридическия факултет на Софийския университет, но впоследствие е принуден да прекрати следването си заради кончината на баща си. Завръща се като учител в други добруджански села докато е мобилизиран през 1912 г. Взема участие в Балканската и Междусъюзническата като командир на рота, като е тежко ранен в битката при Дойран през 1913 г., след което е повишен в чин поручик. Оттогава започва да печата творбите си с военна тематика, които впоследствие излизат в два тома „Разкази“ (1917-1918). След края на войните се премества да живее в София и работи като редактор на сп. „Народна армия“, където публикува своя очерк за Балканската война „Утрото на паметния ден“, след който продължава да пише единствено в проза. През 1915 г. отново е мобилизиран и изпратен в Ксанти, Гърция. На следващата година е командирован в редакцията на сп. „Военни известия“. През 1918 г. е повишен в капитан. Когато след войните Добруджа е предадена на Румъния, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където по-късно работи като учител до 1920 г. Назначен е за редовен сътрудник по печата в българската легация в Букурещ, но след като на няколко пъти бива понижаван в длъжност сам подава оставка през 1927 г. и се завръща в София. Последните десет години от живота му са изключително плодотворни. Тогава излизат сборниците с разкази „Последна радост“ (1926), „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“ (1928), „Женско сърце“ (1935) и „Ако можеха да говорят“ (1936), романът „Чифликът край границата“ (1934), драмите „Албена“ (1930), „Боряна“ (1932)  и „Обикновен човек“ (1936), както и комедията „Милионерът“ (1930). Произведенията му са преведени на над 37 езика, сред които арабски, виетнамски, китайски, персийски, финландски, хинди, шведски, японски и др. Усилният труд и материалните затруднения обаче се отразяват лошо на здравето му. През есента на 1937 г. отива на лечение в Хисаря, но състоянието му се влошава и го откарват в Пловдив, където бива опериран по спешност. Умира на 15 октомври 1937 г.    

Андре Вайан е известен френски филолог-славист. Роден е на 3 ноември 1890 г. в гр. Соасон. Учи в École normale supérieure в Париж (1911-1914). Професор по сърбохърватски език в École nationale des langues orientales vivantes (1921-1952), ръководител на научно-изследователските изследвания на средновековните славянски езици и литератури в École pratique des hautes études (1932-1966), заместник-председател на Institut d’Études slaves (1945-1972) и професор в  Collège de France (1952-1962). Сътрудник на списанието “Revue des études slaves”, като от 1945 г. е също така и един от главните редактори. Чуждестранен член на БАН (1947). Умира в Париж на 23 април 1978 г.