Българският езиковед акад. Стефан Младенов Стоянов е роден на 15 декември 1880 г. във Видин. Завършва класическия отдел на местната гимназия, като още тогава впечатлява как с лекота изучава чужди езици. Следва славянска филология в Софийския университет (1898-1902), а след това специализира във Виена (1903-1904), Санкт Петербург и Прага (1904-1905). В Пражкия университет защитава докторската си дисертация на тема „За промените на граматическия род в славянските езици“ (1907). Учител във Втора мъжка гимназия и Духовната семинария в София (1906-1910). Доцент (1910), извънреден (1916) и редовен (1921) професор в Софийския университет. В периода 1911-1912 г. специализира в Париж и Мюнхен. Дописен (1918) и действителен (1929) член на БАН. Титуляр на Катедрата по общо, сравнително и индоевропейско езикознание (1921). Член на Полската академия на науките, на „Словенския устав“ в Прага и на Кингс Колидж (Лондон), член-кореспондент на Академията на науките на СССР (1929) и на Германската академия на науките (1942). Знаел е 18 езика, като е използвал общо 27. Умира на 1 май 1963 г. в София.  

Роден е на 3 декември 1820 г. в Сливен. Началното си образование получава в местните гръцки училища, а след това завършва с отличие Куручешменското училище. Там заради старанието в учението и добрите си познания по класическа литература получава и прозвището, с което по-късно става известен – Евкарпидис, в превод от гръцки Доброплодни. Работи като учител в Котел (1842-1847) и Шумен (1847-1852), където сред неговите ученици личат имената на Васил Друмев, Илия Блъсков, В. Д. Стоянов и Добри Войников. Междувременно подготвя учебни книги, предприема обиколки из Централна и Източна България, пътува до Виена, Бърно, Прага и Карлсбад. След като за една година е учител по гръцки в гимназията в Сремски Карловци, Сърбия, се връща отново в Шумен (1856-1859). В основаното от него местно читалище представя първата драматургична творба в страната побългарената комедия „Михал Мишкоед“, с която поставя началото на българския театър. В периода от 1862 до 1865 г. е учител във Варна, където открива първото класно училище и въвежда взаимоучителния метод. Бил е учител още в Тулча, Силистра, Кюстенджа, като на всички места развива и активна обществена дейност. През 1870 г. е делегат на Силистренската епархия на народния църковен събор в Цариград. След Освобождението е председател и после член на Варненския окръжен управителен съвет и инспектор в Разградския учебен окръг (1881-1885). През 1881 г. е избран първо за дописен, а три години по-късно и за почетен член на БАН. Премества се отново във Варна, където издава в. „Нова българска пчела“ (1887-1888). През 1887 г. се преселва в София. През 1889 г. е награден от цар Фердинанд със сребърен медал за заслуги. Автор на „Кратка автобиография“ (1893), която е ценен извор за Българското възраждане. Умира на 19 април 1894 г.  

Руският поет, писател, драматург и преводач е роден на 16 ноември 1880 г. в Санкт Петербург. Учи в Юридическия факултет (1898-1901) и завършва историко-филологическия факултет на Петербургския университет (1901-1906). Започва да пише като символист. През 1902 г. издава първия си цикъл стихотворения „Из посвещенията“, публикуван в сп. „Нов път“. В края на 1904 г. излиза и първата му поетична книга “Стихове за Прекрасната Дама”, посветена на съпругата му Любов Менделеева. Тя е последвана от втората му стихосбирка „Нечакана радост“ (1906), книгата „Снежната маска“ (1907), трилогията „Лирически драми“ (1908): „Панаирджия“, „Кралят на площада“ и „Непознатата“, третия му поетичен сборник „Земя в снега“ (1908) и драмата „Песен на съдбата“ (1908). През 1909 г. публикува цикъла „Италиански стихове“, който е плод на впечатленията му от пътуването му до Италия, а две години по-късно четвъртата си стихосбирка „Нощни часове“. През 1913 г. завършва пиесата „Роза и кръст“, а през 1915 г. поемата „Славеева градина“. След като взема участие в Първата световна война, работи като редактор на стенографски отчети на Извънредната следствена комисия. Като следствие от тази негова работа излиза първоначално статията „Последните дни на стария режим“, която по-късно е доработена в книгата „Последните дни на императорската власт“ (1921). През 1918 г. публикува последните си поетически произведения поемите „Дванадесетте“ и „Скити“ (1918). Работи в комисия по издаване на класиците на руската литература и като председател на Петроградското отделение на Общоруския съюз на поетите. През 1921 г. излиза и последната му приживе издадена книга пиесата „Рамзес“. Превежда на руски творби от Байрон, Хайне, Шекспир, Верхарн, Хамсун и др. През 1920 г. се появяват първите признаци на депресия, а през април следващата година прекарва сърдечен пристъп. Умира на 7 август 1921 г. в Петроград.