Пеньо Пенев, известен като „Поетът с ватенката“, е роден на 7 май 1930 г. в с. Добромирка, община Севлиево. Учи, но не завършва мъжката гимназия в града. Впоследствие взема участие в бригадирското движение. От 1949 г. се установява в Димитровград, където работи като разносвач на вестници, строител и журналист. Междувременно сътрудничи на в. „Димитровградска правда“, „Литературен фронт“, „Стършел“ и др. През 1957 г. заминава със семейството си за София, но тъй като не успява да се сдобие с необходимото софийско жителство и да си намира постоянна работа, не могат да се установят. Тогава от Писателския съюз го изпращат в държавно земеделско стопанство в Тутраканско, където да се заеме със списването, редактирането и издаването на в. „Добруджанска дума“. Две години по-късно се връща обратно в Димитровград, където се самоубива на 27 април 1959 г. За първи път публикува свое стихотворение във в. „Росица“ още през 1943 г. Негов кумир е Владимир Маяковски. Автор е на едни от най-романтичните и възторжени стихове за „новия живот“, близки по звучене до тези на Никола Вапцаров. Приживе издава една-единствена стихосбирка „Добро утро, хора!“ (1956 г). След смъртта му излизат „Ние от двадесетия век. Димитровград. Стихотворения“ (1959) и „Стихотворения“ (1961). Удостоен посмъртно с Димитровска награда за литература през 1962 г. През 1970 г. е обявен за почетен гражданин на Димитровград. По същото време от общината е учредена и Национална литературна награда на негово име, която се присъжда веднъж на две години в рамките на дните на поезията „Пеньо Пенев“, които се провеждат около неговия рожден ден.  

Веселин Бешевлиев е български филолог, историк и епиграф. Роден е на 25 март 1900 г. в София в семейството на просветния деец и общественик Иван Бешевлиев. Следва история и славянска филология в Софийския университет (19191-1920), а след това и класическа филология в Германия (1920-1925). Асистент (1925-1929), доцент (1929-1933) и извънреден професор по класическа филология в Софийския университет (1933-1944). Действителен член на Българския археологически институт (1933) и извънреден член на Българската академия на науките от 1941 г. Член на Унгарското ориенталско дружество. Носител на Хердерова награда през 1972 г. Действителен член на Саксонската академия на науките от 1974 г. Умира на 9 септември 1992 г. в София.    

Тодор Влайков е български писател, учител и общественик. Роден е на 13 февруари 1865 г. в Пирдоп. След като завършва гимназия в София, през 1885 г. заминава да следва славянска филология с държавна стипендия в Московския императорски университет. По време на престоя си там участва в съставителството на трите тома на „Словарь болгарского языка“ на проф. Ал. Л. Дювернуа. През 1888 г. напуска университета и се връща в България. Назначен е като главен учител първо в родния си град (1888-1891), а после и във Велико Търново (1891-1892). Работи като училищен инспектор в Софийското учебно окръжие (1892-1894) и учител по руски и български език в Софийската мъжка гимназия (1894-1896). По негова инициатива в Пирдопска, Търновска и Софийска околия се откриват вечерни и празнични училища и курсове за стопанска, политическа и книжовна дейност. Основател на първата българска земеделска кооперация в с. Мирково – Мирковско взаимодавно спестовно земеделческо дружество „Орало“ (1890) и на Българското народообразователно дружество (1893). Той се нарежда и сред учредителите на Българския учителски съюз (1895), като впоследствие става и негов председател (1898). Председател на Славянското благотворително дружество (1899). От 1900 г. е действителен член на Българското книжовно дружество (дн. Българска академия на науките). През 1905 г. се включва в създаването на Радикалдемократическата партия. Неин официален орган става сп. „Демократически преглед“, на което той е редактор заедно с Антон Страшимиров и Илия Георгов. Остава в ръководството на партията до 1924 г., а през 1931 г. се оттегля от политическа дейност. Междувременно участва в управлението на Демократическия сговор (1924) и е избиран за народен представител (1901, 1919–1920). Започва да пише още като ученик, като отпечатва свои разкази в сп. „Народен другар“ и „Периодическо списание“. През годините сътрудничи още така на сп. „Труд“, „Учител“, „Денница“, „Мисъл“, „Златорог“, „Демократически преглед“, „Българска мисъл“, вестниците „Мир“, „Вестник на жената“, „Съзнание“. Автор е също така на учебници и учебни помагала и голямо по обем публицистично творчество. Популярен е и с творческия си псевдоним Веселин, а сред най-известните му художествени произведения са повестите „Леля Гена“ (1890) и „Дядовата Славчова унука“ (1889). Умира в София на 28 април 1943 г.