Известният по цял свят италиански писател и автор на детска литература Джани Родари е роден на 23 октомври 1920 г. в малкия град Оменя, разположен в северната част на страната. Първоначално учи в родния си град, а след това прекарва три години в семинарията в Севезо. За известно време слуша лекции във Филологическия факултет на Католическия университет в Милано, като междувременно работи като начален учител. По време на Втората световна война е освободен от служба поради крехкото си здраве. Присъединява се като активен участник в Съпротивата, а през 1944 г. става член на Италианската комунистическа партия. Започва работа като журналист в комунистическия вестник „Унита“ и да пише детски книги. Сътрудничи в различни периодични издания и води рубрика за деца по радиото. През 1951 г. издава и първата си стихосбирка „Книжка със смешни стихотворения“. През 1957 г. издържа изпита за професионален журналист, през 1967 г. е признат за най-добър писател на Италия. През 1970 г. получава най-престижната награда за детска литература „Ханс Кристиан Андерсен“. Сред по-известните му произведения са: „Приключенията на Лукчо“ (1951), „Джелсомино в страната на лъжците“ (1958), „Приказки по телефона“ (1962) и др. Умира след тежко заболяване на 14 април 1980 г. в Рим.  

Иван Бунин е роден на 10 октомври 1870 г. във Воронеж в дворянско семейство. От 1881 до 1886 г. учи в гимназията в Елец, но в крайна сметка не успява да я завърши и продължава да се самообучава у дома под ръководството на по-големия си брат. Започва да пише стихове още в юношеска възраст, като първото си произведение отпечатва през 1887 г. в сп. „Родина“. През 1889 г. постъпва на служба като помощник-редактор във в. „Орловского вестника“, а по-късно работи още като държавен чиновник, помощник-редактор на местен вестник, библиотекар и статистик. Поддържа контакти с Чехов, Горки и Толстой. През 1891 г. издава и първата си стихосбирка „Стихотворения“, последвана от „Под открито небе“ (1898) и „Листопад“ (1901). През 1893 г. публикува първия си разказ „Селски езкиз“ и впоследствие постепенно се пренасочва към писането на проза – сборника с разкази „Антоновски ябълки“ (1900), повестите „Село“ (1910) и „Суходол“ (1911) и др. Междувременно добива популярност и като преводач, като превежда произведения на Джордж Байрон, Алфред Тенисън и Алфред дьо Мюсе. За превода си на „Песен за Хайауата“ на Хенри Лонгфелоу получава Пушкинска награда (1903 г).. През 1905 г. се премества в Москва, а през 1909 г. става почетен академик на Руската академия на науките. След революцията от 1917 г. напуска Русия и се установява в Грас, Франция. Като емигрант чете лекции, печата публицистични статии и продължава да пише. През 1933 г. става първият руски писател, получил Нобелова награда за литература. Зад граница публикува дневниците „Проклетите дни“ (1925) и автобиографичния роман „Животът на Арсениев“ (1930). Умира от инфаркт в Париж на 8 ноември 1953 г., като е погребан в гробището Сент Женевиев де Буа.  

Руският поет Сергей Есенин е роден на 21 септември 1895 г. в село Константиново в Рязанска област. През 1912 г. отива в Москва, където работи като коректор в печатница и следва половин година в университета. Започва да пише поезия от ранна възраст, като по същото време публикува и първото си стихотворение „Бреза“ в московско списание. През 1915 г. се премества в Санкт Петербург, където се запознава с известните руски поети Александър Блок, Сергей Городецки, Николай Клюев и Андрей Бели. На следващата година издава и първата си стихосбирка „Задушница“, последвана от книгите “Преображение” (1918), “Рус”, “Москва кръчмарска” и “Стихове” (1924), “Персийски мотиви” и “За Русия и Революцията” (1925). През 1916 г. е мобилизиран, но по-късно е освободен от служба. През 1918 г. основава собствено издателство, наречено „Трудовая артель художников слова“. В периода от 1918 до 1921 г. обикаля различни градове из страната, а през 1922-1923 г. заминава на дълго пътуване в Западна Европа и живее няколко месеца в САЩ. От началото на 20-те години датират и някои от най-значимите му произведения като поемите „Рус отиваща си”, “Песен за великия поход”, “Рус съветска”, “Ана Снегина”, “Черният човек” (написана преди смъртта му); драматичните поеми “Пугачов” и “Страната на негодниците”. В края на м. декември 1925 г. заминава отново за Санкт Петербург, където умира на 28 декември 1925 г.