Роден е на 7 януари 1856 в гр. Елена в стар възрожденски род. Племенник на Иларион Макариополски. През 1872 г. завършва френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград, а след това от 1875 до 1878 г. учи право във Франция в университета на град Екс ан Прованс. След завръщането си в България работи като адвокат в Търново и става член на Свищовския съдебен съвет (1878-1879). Заместник на главния прокурор на Източна Румелия граф Рудолф Турн-Таксис и началник на отделение в Министерството на външните работи (1880). През 1883 г. завършва прекъснатото си заради войната висше образование във Франция. През 1886 г. е избран за народен представител от Елена във Великото народно събрание за избор на нов княз. Член на Русенския апелативен съд (1887-1889). Адвокат и учител по френски език в Русенската мъжка гимназия (1889-1892). През 1892 г. става дописен, а от 1898 г. е вече действителен член на Българското книжовно дружество. От 1892 до 1899 г. е извънреден преподавател по френски език в Юридическия и Историко-филологическия факултет във Висшето училище в София и във Висшите офицерски курсове при Военното училище. Доцент по всеобща литературна история (1895-1899). В периода 1894-1896 г. е депутат от Елена в VIII-ото народно събрание. От 1901 до 1904 г. е председател на Върховния македоно-одрински комитет и в тази си роля пътува из Европа в търсене на подкрепа сред местните правителства в полза на македонското и одринското население. През 1903 г. е единственият независим депутат в XIII-ото народно събрание. През 1904 г. е осъден условно заради публикацията си „Потайностите на българския дворец“ във в. „Ден“. На следващата година се оттегля от обществена и редакторска работа и се отдава изцяло на литературна дейност. Започна да пише още през 1872 г., от когато датира първата му публикация в сп. „Читалище“ (Цариград). През годините сътрудничи и на други издания като „Мисъл“, „Денница“, „Съвременник“, „Светлина“, „Нов живот“ и др. Името му остава в народната памет предимно като автора на прочутото стихотворение „Кирил и Методий“, отпечатано за първи път в сп. „Мисъл“ през 1892 г. През 1901 г. композиторът Панайот Пипков написва музиката към него, за да се превърне в познатия на всички химна на българската просвета „Върви, народе възродени“. Автор е още на стихосбирките „Железни струни“ (1890) , „Днес чук, утре наковалня“ (1905), знаменитите „Поема за злото“ (1889) и „Книга за българския народ“ (1897), сатирите „Книга за оскърбените и онеправданите“ (1903) и „Източни легенди“ (1904), както и на характерните за него диалогизирани очерци като „От развала към провала“ (1905), много оригинални басни и др. В началото на XX в. се откроява и като един от най-ярките български публицисти – именно през този период на страниците на вестниците „Напред“ и „Ден“ излизат редица негови политически статии, които дискутират най-наболелите и актуални теми и отражението им в тогавашния обществен живот – подписването на Ньойския договор, войните, различни политически и социални вълнения и др. Стоян Михайловски умира в София на 3 август 1927 г.  

Българският езиковед акад. Стефан Младенов Стоянов е роден на 15 декември 1880 г. във Видин. Завършва класическия отдел на местната гимназия, като още тогава впечатлява как с лекота изучава чужди езици. Следва славянска филология в Софийския университет (1898-1902), а след това специализира във Виена (1903-1904), Санкт Петербург и Прага (1904-1905). В Пражкия университет защитава докторската си дисертация на тема „За промените на граматическия род в славянските езици“ (1907). Учител във Втора мъжка гимназия и Духовната семинария в София (1906-1910). Доцент (1910), извънреден (1916) и редовен (1921) професор в Софийския университет. В периода 1911-1912 г. специализира в Париж и Мюнхен. Дописен (1918) и действителен (1929) член на БАН. Титуляр на Катедрата по общо, сравнително и индоевропейско езикознание (1921). Член на Полската академия на науките, на „Словенския устав“ в Прага и на Кингс Колидж (Лондон), член-кореспондент на Академията на науките на СССР (1929) и на Германската академия на науките (1942). Знаел е 18 езика, като е използвал общо 27. Умира на 1 май 1963 г. в София.  

Роден е на 3 декември 1820 г. в Сливен. Началното си образование получава в местните гръцки училища, а след това завършва с отличие Куручешменското училище. Там заради старанието в учението и добрите си познания по класическа литература получава и прозвището, с което по-късно става известен – Евкарпидис, в превод от гръцки Доброплодни. Работи като учител в Котел (1842-1847) и Шумен (1847-1852), където сред неговите ученици личат имената на Васил Друмев, Илия Блъсков, В. Д. Стоянов и Добри Войников. Междувременно подготвя учебни книги, предприема обиколки из Централна и Източна България, пътува до Виена, Бърно, Прага и Карлсбад. След като за една година е учител по гръцки в гимназията в Сремски Карловци, Сърбия, се връща отново в Шумен (1856-1859). В основаното от него местно читалище представя първата драматургична творба в страната побългарената комедия „Михал Мишкоед“, с която поставя началото на българския театър. В периода от 1862 до 1865 г. е учител във Варна, където открива първото класно училище и въвежда взаимоучителния метод. Бил е учител още в Тулча, Силистра, Кюстенджа, като на всички места развива и активна обществена дейност. През 1870 г. е делегат на Силистренската епархия на народния църковен събор в Цариград. След Освобождението е председател и после член на Варненския окръжен управителен съвет и инспектор в Разградския учебен окръг (1881-1885). През 1881 г. е избран първо за дописен, а три години по-късно и за почетен член на БАН. Премества се отново във Варна, където издава в. „Нова българска пчела“ (1887-1888). През 1887 г. се преселва в София. През 1889 г. е награден от цар Фердинанд със сребърен медал за заслуги. Автор на „Кратка автобиография“ (1893), която е ценен извор за Българското възраждане. Умира на 19 април 1894 г.