Пенчо Славейков е един от най-известните български поети. Роден е на 27 април 1866 г. в Трявна и е най-малкият син на поета, публициста и политика Петко Рачов Славейков. Първоначално учи в родния си град и Стара Загора, а после във Велико Търново, София и Пловдив. 1884 г. е повратна в неговия живот, когато след нещастен случай се разболява тежко и въпреки последвалото дълго лечение остават поражения за цял живот. От 1892 до 1898 г. следва философия в Лайпциг, като е председател на Българското студентско академично дружество и извънреден член на Лайпцигското литературно дружество. Пенчо Славейков е сътрудник и редактор на сп. „Мисъл“ (1892–1910) и член на едноименния литературен кръг, в който участват още д-р Кръстьо Кръстев, Пейо Яворов и Петко Тодоров. През 1898 г. става действителен член на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). От 1901 г. е поддиректор, а след това от 1909 г. до 1911 г. и директор на Народната библиотека в София. Междувременно през 1908-1909 г. ръководи също Народния театър. През 1903 г. започва продължилата до края на живота му връзка с вярната му спътница поетесата Мара Белчева. Двамата заедно работят върху превода на „Тъй рече Заратустра“ от Ницше. Когато през 1911 г. е уволнен от поста си в Народната библиотека, Славейков заминава при нея в Швейцария, а после двамата се установяват в градчето Брунате на езерото Комо, където поетът умира на 28 май 1912 г. През 1921 г. костите му са пренесени и погребани в България. През 1888 г. Пенчо Славейков публикува първата си стихосбирка „Момини сълзи”. В българската литература той ще остане още с двата си тома „Епически песни” (1896-1898), цикъла лирически миниатюри „Сън за щастие” (1906), антологията „Островът на блажените” (1910) и поемата „Кървава песен” (1911). Именно заради тази творба шведският писател и член на Нобеловия комитет Алфред Йенсен, който също така е и преводач на произведенията му, издига предложение да му бъде присъдена Нобелова награда за литература. Заради преждевременната смърт на поета обаче това предложението не е разгледано.    

    В годината, посветена на живота и делото на великия българин, в Деня на Раковски – 14 април, когато България отбелязва 200 години от неговото рождение, Централна библиотека на БАН в сътрудничество с Държавeн културен институт към МВнР представят постерна изложба, която проследява разностранните изяви на големия революционер, дипломат, публицист, поет, учен чрез книги и периодични издания от и за Георги Стойков Раковски, които се съхраняват в богатите фондове на библиотеката. Използвани са старопечатни издания от Възрожденската сбирка (оригинални първи издания на авторски книги на Раковски), книги от личните библиотеки на Феликс Каниц (с автограф от самия Раковски), Никола Начов и др. Разказът за Раковски чрез неговото творчество ще представи един наистина „образ невъзможен“, който препуска през целия си живот като един непокорен и вечно търсещ дух, жаден за свобода, обрекъл се на народа си. Чрез поезията си той ни отвежда в Балкана, за да ни зареди с хайдушкия романтизъм  на своите стихове, като революционер и ръководител на Първата българска легия го виждаме в Белград, после съставя „Статут за привременно българско началство в Белград“, т.е. чертае основите, върху които да се изгради бъдещото свободно българско правителство. Българин с рядка за онова време култура, ерудит, полиглот, той се изявява и като блестящ дипломат от европейски мащаб в преговорите, които води на най-високо политическо и дипломатическо равнище в Гърция, Сърбия, Румъния, Черна гора и др., поддържа връзка с полските революционни емигранти. Пламенен редактор и издател на вестници в Нови Сад, Белград и Букурещ, основоположник на българската революционна журналистика, Раковски превръща периодичните си издания в мощни трибуни на българската революционна идеология. Чрез публицистичните си брошури подкрепя енергично усилията за създаване на независима Българска църква, като се противопоставя категорично на гибелната за българския народ политика на преселване на големи човешки маси  извън българските предели и в „Позив към българите за възстание“ от 1862 година настоява, че „Нашата свобода от нас зависи!“. Не на последно място Раковски е и учен – езиковед, етнограф, историк, който като един „мечтател безумен“ ни разказва романтично българската история и като един нов Паисий иска да пробуди у българина заспалото чувство на национална гордост и самочувствие. Големият принос на Раковски за развитието на българската просвета е безспорен. Той е предтеча на българската библиография (притежавал е рядкото издание на „Списък на българските книги, издадени до 1852 г.“ на Иван Шопов), пръв обръща внимание на необходимостта от подготовка на учени-ориенталисти, спасява за българската наука множество етнографски и исторически документи, сред които значителна част от архива на Неофит Бозвели. Във вестник „Дунавски лебед“ за първи път публикува „Житие и страдание грешнаго Софрония“ и  „Ода за Софроний“ от Димитър Попски. У него съзрява за първи път идеята за основаване на Българско книжовно дружество (което по-късно прераства в Българска академия на науките), на бъдещия Университет („Високо българско училище“), съдейства за организирането на първото българско читалище в Свищов. На Раковски дължим и идеята за лъва като знак за многовековната ни държавност, цветовете на българското знаме, а също и завладяващия девиз на освободителното ни движение „Свобода или смърт“. Предлагаме ви да разгледате също и специалния видео [...]