На 23 май в Галерия на открито пред Народния театър „Иван Вазов” беше открита изложбата „300 години от рождението на Паисий Хилендарски и 260 години от написването на „История Славянобългарска”, организирана от Централна библиотека. Експозицията  е част от националната културна програма, посветена на двете годишнини, които са включени в Списъка на бележити годишнини на ЮНЕСКО за периода 2022-2023г., и е осъществена в партньорство с Държавния културен институт към МВнР и Столична община. В 14 табла на български и 14 на английски език са представени изданията, преписите и преправките на Паисиевата творба, съхранявани в нашите фондове, публикациите за нея в „Сборник за народни умотворения и народопис”, „Списание на БАН” и „Периодическо списание на Българското книжовно дружество”, както и информация за изворите за написването й и изследванията на различни изтъкнати експерти в областта. Изложбата ще продължи две седмици. Сред гостите бяха чл.-кор. Евдокия Пашева, заместник-председател на БАН, научен секретар доц. д-р Елка Трайкова, научен секретар чл.-кор. Нина Атанасова, акад. Васил Николов, д-р Биляна Яврукова, зам.-директор на Университетска библиотека „Св. Климент Охридски”, Юлия Цинзова, директор на Столична библиотека, и представители от Държавния културен институт към МВнР, читатели, колеги и журналисти от БТА и Дарик, които отразиха събитието. Екипът на Централна библиотека ви поздравява с 24 май – Деня на светите братя Кирил и Методий, на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност! Честит празник на буквите, словото и духовността!  

Боян Пенев е виден български литературен историк и критик. Роден е на 27 април 1882 г. в Шумен. Средното си образование получава в Разград и Русе, а през 1907 г. завършва „Славянска филология“в Софийския университет, където изучава полски и чешки език. Първо последователно е чиновник в Дирекцията по статистика и учител във Втора Софийска мъжка гимназия. От 1909 г. работи в университета първоначално като хоноруван доцент, а после и като редовен доцент (1911) извънреден професор (1917), редовен професор (1925). През 1912–1913 е командирован в Мюнхен и Берлин, за да изследва немските влияния върху славянските литератури. В периода 1913–1914 пребивава в Краков, Варшава и Прага, за да проучва влиянието на полската и чешката литература върху Българското възраждане. През септември 1913 г. е приет за член на Писателския съюз, а през 1917 г. участва и в редактирането на „Походна войнишка библиотека“. От 1923 до1924 г. чете лекции по история на българската литература в университетите в Краков, Варшава и Лвов. В периода 1925-1927 г. ръководи Катедрата по българска и славянски литератури. Боян Пенев е сред най-изтъкнатите български литературни историци и критици от първите десителетия на XX век. Първите си лиратурни опити прави още като ученик, но те остават непубликувани. През 1905 г. за първи път печата рецензии за книги и театрални произведения, а през 1906 г. се появяват и първите му значителни публикации, посветени на Петко Р. Славейков и за българските преводи на Гьотевия „Фауст“. На следващата година превежда от немски за „Мисъл“ „Разговорите на Гьоте с Екерман“. През 1910 г. е отпечатана и програмната му студия „Посоки и цели при проучване на новата ни литература“, в която излага своите позиции и методологически принципи за работата си като литературен историк и критик. Многобройните му приноси са в областта на литературната история и на литературната критика върху българската литература от Възраждането до съвременните му писатели. Автор е и на четиритомен труд „История на новобългарската литература”. Умира на 25 юни 1927 г. в София.    

Иван Дуйчев е именит български историк-медиевист и византолог. Роден е на 18 април 1907 г. в София. Основното си образование получава в София и Лом. През 1932 г. завършва история в Софийския университет при проф. Васил Златарски, проф. Петър Мутафчиев, проф. Петър Бицили. В периода 1932-1936 г. с българска държавна стипендия изучава византийска история и филология в Римския университет при проф. Силвио Меркати, по късно кардинал Меркати. През 1934 г. защитава докторат на тема „Българските Асеневци във Византия“. В Италия завършва още и Школата по архивистика и палеография към Секретния архив на Ватикана. Благодарение на проучванията си в Ръкописния отдел на Ватиканската Апостолическа библиотека публикува редица необнародвани материали, отнасящи се до средновековната българска история, до историята на XVII в. и конкретно за католическата пропаганда в България и биографичните данни за Петър Богдан Бакшев, Петър Парчевич, Филип Станиславович и др. Последователно е асистент (1936 г.) и доцент (1939 г.) по средновековна българска история в Софийския университет. След смъртта на проф. П. Ников и проф. П. Мутафчиев поема последователно ръководството на катедрите по византийска и балканска история. През 1946 г. е уволнен от университета и започва да се занимава с преводаческа дейност. От 1950 г. е старши научен сътрудник в новосъздадения Институт за българска история при Българска академия на науките, а от 1967 г. е професор и ръководител на секцията по библиография и историческа информация и документация. През 1981 г. официално е избран за академик. Член е на Академията на науките (1967 г.) и Византоложкия институт (1974 г.) в Палермо, Неапол (1974 г.), Сполето (1978 г.), на Британската академия на науките (1976 г.), на Сръбската академия на науките (1980 г.) и на Понтификалната академия по археология в Рим (1984 г.). Проф. Дуйчев е носител на Хердеровата награда, присъждана от Виенския университет (1973 г.). Избран e за почетен доктор на Бонския университет (1977 г.) и става почетен член на Английското дружество за славистични проучвания (заедно с акад. Д. С. Лихачов). През 1974 г. е носител и на престижната Хердерова награда. След смъртта му личната му библиотека е предоставена на Софийския университет, а къщата, в която живял, е превърната в Център за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“. Умира на 24 април 1986 г.