Цани Гинчев е български писател, учител, фолклорист и общественик. Роден е в Лясковец през м. август 1832 г. Учи в селищното килийно училище, а после в Метоха при Петропавловския манастир и във Велико Търново при Никола Златарски. Работи заедно с баща си като градинар в Букурещ и успява да спечели достатъчно пари, за да продължи образованието си в Белградската гимназия. Там през 1857 г. се среща и сближава с Георги Раковски, като впоследствие става част от неговата легия. Сътрудничи му също така за изготвянето на ентографския му труд „Показалец“ и дори продава книгите му в Бесарабия и Молдова. В периода 1862-1869 е учител в българската колония в Бесарабия. След завръщането си в България преподава естествени науки и български език в Главоното мъжко класно училище в Русе с директор Драган Цанков. През 1872 г. е назначен за учител в Габрово. Участва заедно с брат си в подготовката на Априлското въстание, но след провала му заедно с другите учителите от Априловската гимназия е арестуван и прекарва два месеца в затвора в Търново. След освобождаването си работи в местното мъжко училище. След идването на руските войски е назначен за член на комисията, която управлява града, става член и председател на Търновския окръжен съвет (1879) и депутат в Първото Велико народно събрание. През май 1879 г. заедно с Марин Дринов и Васил Берон основават Археологическо дружество и инициират разкопките на Трапезица. През 1887 г. започва да издава списание „Труд“, в което и печата за първи път свои трудове като „Няколко думи за историята на нашето градинарство“, повестите „Зиналата стена“, „Ганчо Косерката“, „Женитба“, както и „Писма за корените и законите на българския език“ и „Седянка“. Автор е и на книгата „Български басни“, балади, повести, патриотични и лирични стихотворения, научни статии по езикови, земеделски и битови въпроси. От 1884 г. Цани Гинчев е редовен член и ревностен сътрудник на образуваното по негово време Българско книжовно дружество (по-късно в Българска академия на науките). Сътрудничи също така и редица сборници, списания и вестници отпреди и след Освобождението в духа на народознанието и литературата. Умира на 26 юли 1894 г. в София.    

Елин Пелин (творчески псевдоним на Димитър Иванов Стоянов) e български писател, известен като „певец на българското село“. Роден е на 18 юли 1877 г. в с. Байлово, Софийска област. Образованието си получава в София, Златица, Панагюрище и Сливен. Първо учителства за кратко в родното си село, след което от 1899 г. се установява в София. През 1902 г. започва да издава месечното списание „Селска разговорка“. В периода 1902-1907 г. работи в Университетска библиотека, от 1910 до 1916 г. в хранилището на Народната библиотека в София, а от 1924 г. до пенсионирането си през 1944 г. е уредник на къщата-музей „Иван Вазов“. Писателят умира в София на 3 декември 1949 г. Започва да пише още в ученическите си години, като за първи път печата свои произведения през 1895 г. в сп. „Войнишка сбирка“. За първи път се подписва с творческия си псевдоним Елин Пелин през 1897 г., когато в сп. „Български преглед“ е отпечатано стихотворението му „Тихи тъги“. След като първоначално пише повече поезия, по-късно се насочва предимно към прозата. В литературата той остава със своите разкази и повести, посветени на българското село, бит и душевност. Сред най-известните му произведия се нареждат повестите „Гераците“, „Земя“, сборника с разкази „Под манастирската лоза“ и др. През 20-те и 30 –те години на XX в.писателят пише основно за деца, като именно през този период създава най-прочутите си и харесвани детски творби: романа „Ян Бибиян. Невероятните приключения на едно хлапе“, неговото продължение „Ян Бибиян на луната“, „Трите баби“, „Дядовата ръкавичка“ и двуги сборници с приказки и стихове.