Пейо Яворов (псевдоним на Пейо Тотев Крачолов) е роден на 1 януари 1878 г. в Чирпан. До V-ти гимназиален клас учи в Пловдив. От 1897 до 1901 г. работи като телеграфист в различни градове. Влиза в контакт с Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), като в периода 1901-1902 е редактор на нейния орган в. „Дело“. Като участник в македонското националноосвободителното движение (1902–1903) многократно с различни чети преминава границата. По това време става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и пише неговата първа биография „Гоце Делчев“ (1904). По-късно описва този период от живота си в мемоарната си творба „Хайдушки копнения“ (1909). След завръщането си в България става сътрудник и редактор на списание „Мисъл“ (1892-1907) и част от оформилия се около него едноименен литературен кръг заедно с Пенчо Славейков, д-р Кръстьо Кръстев и Петко Ю. Тодоров. По това време работи като библиотекар, а през 1901 г. излиза и първата му стихосбирка „Стихотворения“. През 1907 г. издава втората си стихосибрка „Безсъници“. В периода 1908-1913 е драматург в Народния театър и създава пиесите „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912). През 1910 г. е отпечатана антологичната му книга  „Подир сенките на облаците“. Превежда стихове от М. Метерлинк, Гьоте, Ленау, Луиза Акерман, А. Л. Боровиковский, Вербовчанин, драми от Шекспир („Ромео и Жулиета“, „Укротяване на опърничавата“) и О. Уайлд („Саломе“). Взема участие като доброволец в Македоно-одринското опълчение през Балканската война(1912) г. и е награден с кръст „За храброст“. Същата година е избран за първи кмет на новосвободения град Гоце Делчев. Влюбва се в сестрата на Петко Тодоров Мина, която умира от туберкулоза в Париж през 1910 г. През 1912 г. се венчава за дъщерята на Петко Каравелов Лора. Трагичният край настъпва на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие, след който ослепява. Съкрушен от загубата, последвалия съдебен процес и обвиненията в убийството, на 29 октомври 1914 г. той слага край на живота си.    

Алеко Константинов (известен с псевдонима Щастливеца) е роден на 1 януари  1863 г. в Свищов в семейството на видния търговец Иваница Хаджиконстантинов. Учи в Свищовското училище и като частен ученик при Емануил Васкидович и Янко Мустаков, а после в прочутата Априловска гимназия в Габрово. През 1881 г. завършва средното си образование в гр. Николаев, Русия, и записва да учи право в Новорусийския университет в Одеса. След завръщането си в България работи като съдия и прокурор в Софийския окръжен съд (1885-1886), помощник-прокурор и съдия в Софийския апелативен съд (1886-1892). След като два пъти е уволняван по политически причини, до края на живота си остава адвокат на свободна практика в София. През 1896 г. подготвя хабилитационен труд на тема „Правото за помилване по повод на новия наказателен закон“ с намерението да стане преподавател по углавно и гражданско право в Софийския университет. Взема дейно участие в различни организации – училищен настоятел, член на Демократическата партия, Върховния македонски комитет, настоятелството дружество „Славянска беседа“, Музикалното общество, Театралния комитет, Българското народо-образователно дружество, Комисията за насърчаване на местната индустрия, Дружеството за насърчаване на изкуствата и др. Като голям любител на природата и пътешествията, по негова инициатива на 27 август 1895 г. се организира изкачване на Черни връх, което се приема за първата проява на организираното туристическо движение в България. Посещава някои от най-големите световни изложения в края на XIX в. – Всемирното в Париж (1889) и Земското индустриално в Прага (1891) и Колумбовото в Чикаго (1893). Убит е на 11 май 1897 г. по погрешка при неуспешен атентат срещу съпартиеца си Михаил Такев край с. Радилово по пътя от Пещера към Пазарджик. Първите си произведения, стихотворенията „Огледало“ (1880) и „Защо?“ (1881), публикува във вестниците „Целокупна България“ и „Свободна България“. През 1893 г. излиза знаменитият му пътепис „До Чикаго и назад“, в който описва пътуването до Америка и впечатланията си от Световното изложение в Чикаго. Автор е още и на други пътеписи („Невероятно наистина, но факт...“, „Какво? Швейцария ли?“, „В Българска Швейцария“), фейлетони („Страст“, „Честита Нова година“, цикъла „Разни хора, разни идеали“), превежда творби на Пушкин, Лермонтов, Молиер и др. През 1894 г. е отпечатан и разказът „Пази боже, сляпо да прогледа“, а на следващата година за първи път издава и най-известната си творба „Бай Ганьо“.  

Големият български поет и революционер Христо Ботев е роден на 6 януари 1848 г. в Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. От 1854 до 1858 г. учи в Карлово при баща си, а през 1863 г. завършва Калоферското трикласно училище. Записва се със стипендия като „волнослушател“ във Втора Одеска гимназия, от която е изключен две години по-късно заради свободолюбивите си идеи. За няколко месеца е учител в бесарабското село Задунаево, но през 1867 г. се завръща в България след като получава съобщение, че баща му е сериозно болен. По същото време във вестник „Гайда“ е публикувано първото му стихотворение „Майце си“. Заради пламенната си реч на празника на свети Кирил и Методий на 11 май е принуден да напусне града и заминава за Румъния. В Браила работи като словослагател в печатницата на Димитър Паничков, където се печата в. „Дунавска зора“. Свързва се с българската революционна емиграция и се сближава с Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През 1868 г. се включва в четата на Желю войвода, но след като той е заловен не успяват да се прехвърлят в България. По това време Ботев пише стихотворението  „На прощаване“. Записва се в букурещкото медицинско училище, но поради липса на средства е принуден да го напусне. Изпаднал в крайно тежко положение, Ботев прекарва зимата в изоставена вятърна мелница край града заедно с Васил Левски. През 1869 г. учителства в Александрия и Измаил. След като е уволнен през 1871 г. се премества в Браила, където започва да издава в. „Дума на българските емигранти“, в който отпечатва някои от известните си публицистични творби. През 1872 г. взема участие в годишното събрание на Българското книжовно дружество като делегат на българската общност в Галац. През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност. Изпратен е в затвора във Фокшан, откъдето е освободен благодарение на застъпничеството на Левски и Любен Каравелов. Установява се в Букурещ, където заедно с Каравелов е сътрудник и редактор на в. „Свобода“, преименуван по-късно на „Независимост“. Там излизат за първи път някои от най-прочутите му стихотворения като например „Хаджи Димитър“, „В механата“ и „Моята молитва“. През 1873 г. започва да излиза и сатиричният вестник „Будилник“. През 1874 г. напуска учителската работа, за да се отдаде напълно на революционната борба. През 1875 г. подава оставка от БРЦК поради несъгласие с другите членове на комитета. Същата година съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“, а в „Стенен календар за 1876 година“ е отпечетано и последното му стихотворение „Обесването на Васил Левски“. След избухването на Априлското въстание през 1876 г. започва да организира чета в Румъния в помощ на въстаниците. От Гюргево се качва с част от четата си на австрийския кораб „Радецки“ и заставят капитана да спре на Козлодуйския бряг. Оттам се отправят към Балкана, но не получават очакваната подкрепа от българска страна. След няколко сражения с преследващите ги турски войски по време на последната тежка битка привечер на 1 юни 1876 г. Ботев пада убит.