Големият български литературен историк, етнограф и фолклорист Михаил Арнаудов е роден на 5 октомври 1878 г. в Русе. Начално и средно образование завършва в родния си град, а в периода от 1895 до 1898 г. учи славянска филология в Софийския университет. Отрано проявява интерес км заниманията с научна работа и започва да публикува статии още като студент. От 1898 до 1900 г. специализира в Лайпциг и Берлин, а през 1904 г. защитава докторска дисертация по философия, славянска филология и индология в Прага. През 1907 г. е поддиректор на Народната библиотека в София. Доцент (1908), извънреден професор (1914), редовен професор (1919) по обща литературна история в Катедрата по сравнителна литературна история, като от 1928 г. я и оглавява. Декан на Историко-филологическия факултет (1921–1922), директор на Народния театър (1926), председател на Съюза на българските писатели (1922-1927, 1931-1934), ректор на Софийския университет (1935–1936). Член на Украинската академия на науките, Унгарската литературна академия „Петьофи“, почетен доктор на университетите в Хайделберг (1936) и Мюнстер (1943). Редактор на сп. „Българска мисъл“ (1925-1943). През 1918 г. е избран за дописен, а през 1929 г. става и действителен член на БАН. От юни до септември 1944 г. е министър на народното просвещение в правителството на Иван Багрянов. След 9 септември е  арестуван, отстранен от всички академични длъжности и осъден от Народния съд на доживотен затвор. После присъдата е намалена на 10 години затвор, а след представяне на подписка от интелектуалци в негова защита е амнистиран. Присъдата е отменена официално от Върховния съд през 1996 г. От 1955 до 1964 г. работи в Института за литература. Носител на орден Св. Александър, IV степен (1938), орден Народна република България, І степен (1968), званията Народен деятел на културата (1968) и Народен деятел на науката (1969). Акад. Арнаудов е автор на редица монографии, посветени на значими български възрожденски личности като Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, Софроний Врачански, Васил Априлов, Георги Раковски и други, както и на изследвания на творчеството на класици като Иван Вазов, Пейо Яворов, Димчо Дебелянов, Йордан Йовков и други. Сътрудничи на множество периодични издания: „Училищен преглед“, „Сборник за народни умотворения“, „Списание на БАН“, „Пролом“, „Родна реч“, „Просвета“, „Слънце“, „Македонски преглед“, „Славянски глас“, „Листопад“, „Завети“, „Сердика“, „Литературна мисъл“, в. „Народна култура“ и др. Сред някои от най-мащабните му книги са „Увод в литературната наука“ (1920), „Психология на литературното творчество“ (1931), „Очерци по българския фолклор“ (1934) и др. Умира на 18 февруари 1978 г. в София.  

Христо Смирненски (псевдоним на Христо Димитров Измирлиев) е един от най-известните български поети. Сред основните теми, засегнати в творчеството му, са социалната несправедливост и копнежът за човешко щастие, като някои от произведенията му продължават да звучат актуално и днес. Роден е на 17 септември 1898 г. в Кукуш, по това време в границите на Османската империя. След като завършва начално образование, през 1908 г. е изпратен за две години да живее и учи в София при чичо си дядо си свещеника Анастас Кръстев и вуйчо си поета Владимир Попанастасов. Когато родният му град е опожарен през Междусъюзническата война, като мнозина други бежанци цялото семейство Измирлиеви се премества в София, където Христо се записва в Държавното средно техническо училище. По това време започва да публикува в различни хумористични издания (в. „К’во да е“, „Българан“, Родна лира“, „Барабан“, „Художествена седмица“, „Червен смях“, „Работнически вестник“, „Народна армия“ и др.). През 1917 г. постъпва като юнкер във Военното училище. На следващата година е отпечатана и първата му стихосбирка „Разнокалибрени въздишки в стихове и проза“, която подписва с друг от своите известни псевдоними Ведбал. През 1918 г. Смирненски е сред изпратените юнкери, на които е възложено да потушат избухналото войнишко въстание, като последвалите събития го мотивират да напусне предсрочно Военното училище. За да се издържа, работи като писар, ревизор, репортер, измервач и контрольор, касиер и надничар. Все по-дейно започва да се ангажира в работническите борби, като през пролетта на 1920 г. е приет за член на комунистическия младежки съюз, а на следващата – на комунистическата партия. Освен на поезия, Смирненски е автор на социални прозаически текстове („Босоногите деца“, „Очи“) и хумористично-сатирични фейлетони („Политическа зима“, „Карнавална приказка“). През 1922 г. излиза от печат неговата втора и последна стихосбирка „Да бъде ден!“. Същата година съвместно с брат си Тома започва да издава сп. „Маскарад“. През м. април 1923 г. обаче заболява тежко от туберколоза. Въпреки това не спира да пише, като малко преди смъртта му е отпечатано едно от най-известните му и силни произведения – сатирата му „Приказка за стълбата“. Междувременно здравословното му състояние бързо се влошава и на 18 юни 1923 г. Смирненски издъхва в София няколко месеца преди да навърши 25 години.