Найден Геров Хаджидобревич е български книжовник, езиковед и фолклорист, обществен деец и дипломат. Роден е на 23 февруари 1823 г. в Копривщица в семейството на килийния учител хаджи Геро Добревич-Мушек, прототип на хаджи Генчо от повестта на Любен Каравелов „Българи от старо време“. Започва да учи при баща си, а по-късно постъпва в гръцкото училище в Пловдив. През 1839 г. по препоръка на Неофит Рилски заминава да учи в гимназията в Одеса. През 1845 г. завършва образовнието си с дисертация за различните начини за направата на стъкло. По същото време пише и първите си литературни произведения – поемата „Стоян и Рада“ (1945) и книгите „Начала на християнското учение“ (1843), „Няколко думи за превода на математическата география“ (1852). Също така още докато следва започва да събира фолклорни материали за създаването на най-значимия си труд „Речник на българския език с тълкувание речите на блъгарски и на руски“, който издава след 50 години упорит труд и изследователска работа. Завръща се у дома, където създава и в периода 1846-1850 г. преподава в първото класно училище. През 1850 г. е учител в Епархийското училище в Пловдив. Именно там на следващата година по негова инициатива за първи път на 11 май се чества публично празникът на светите братя. Кирил и Методий. По време на Кримската война (1853-1856) като руски поданик е принуден да напусне страната. От 1857 г. до 1877 г. е руски вицеконсул в Пловдив и през този период създава редица училища, читалища и кръжоци, като така подпомага родолюбивите инициативи в града и околността. След неуспеха на Априлското въстание пише доклади за насилието на османците над българите и след като е обвинен в подстрекателство се налага да бъде прехвърлен в Цариград. Той е и сред инициаторите за изпращането на дипломатическите мисии на Драган Цанков и Марко Балабанов (1876-1877) в Европа, които имат за цел да информират общественото за положението на българите. Взема дейно участие и в Цариградската посланическа конференция (1876-1877). По време на Руско-турската война (1877-1878) първо участва в руското командване, а по-късно е назначен за първия освободен български град Свищов. След края на войната се установява в Пловдив, където до края на живота си се занимава с книжовна дейност. С помощта на своя племенник Тодор Панчев издава първите три тома от своя петтомен Речник на българския език (Пловдив 1895-1904), който съдържа над 70 000 думи, над 24 000 пословици, поговорки, лични имена и части от песни. Останалите два са публикувани от Тодор Панчев след неговата смърт. Умира в Пловдив на 9 октомври 1900 г.