Иван Димитров Шишманов е известен български литературен историк и критик, етнограф и фолклорист, културолог, преводач, общественик и дипломат.

Роден е на 22 юни 1862 г. в Свищов в семейството на възрожденския книжовник Димитър Шишманов. Първоначалното си образовение получава в родния си град и във Видин, а после заминава със стипендия към Виенското дружество „Напредък“ по предложение на унгарския учен Феликс Каниц да учи в Педагогическото училище във Виена (1876 – 1882). Следва философия и литература в Йена (1884) и Женева (1885 – 1886). През 1888 г. защитава докторат по философия в Лайпциг при проф. Вилхелм Вунд.

През 1885 г. пише апел на българските студенти в Женева към всички народи да подкрепят Съединението на Източна Румелия с Княжество България. По време на престоя си в Швейцария се сближава с украинския публицист Михайло Драгоманов, чиято дъщеря Лидия Драгоманова става негова съпруга.

През 1888 г. Иван Шишманов е сред основателите на Висшето училище в София. В началото е извънреден преподавател, а после – редовен преподавател и професор по всеобща литературна и културна история. Работи като началник на отделение към Министерството на народното просвещение (1889–1894). Основател и редактор (1889 – 1902) на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“. Участва в редактирането на списание „Български преглед“ (1893 – 1900). В периода 1903–1907 г.е министър на народно просвещение, но напуска поради несъгласие с действията на правителството по време на университетската криза под натиска на двореца. Заминава за Швейцария, за да продължи научните си занимания (1907–1909). Назначен е за български пълномощен министър в Украйна при управлението на Павло Скоропадски (1918–1919). През 1921–1923 Шишманов като почетен гост във Фрайбургския университет, където чете лекциите си „Славянският свят“.

Иван Шишманов е инициатор за основаването на множество важни културни институти: Софийския университет, Народния театър, Художествената академия, Етнографския музей, Музикалното училище в София. Организатор на просветни дружества, библиотеки, читалища, изложби и др., участва в редица конференции и конгреси.

Член на дружеството „Славянска беседа“ (1890), дописен член на Сръбската академия на науките и изкуствата в Белград (1892), член на гръцкото филологическо дружество „Парнас“ (1896), дописен член на Югославската академия на науките и изкуствата в Загреб (1899), на Виенското антропологическо дружество (1900), действителен член на БАН (1902), почетен член на университета в Харков (1907), основател и почетен член на Съюза на българските писатели (1913), действителен член на научното дружество „Шевченко“ в Лвов (1914). Председател на българската секция на Паневропейския съюз и на българската секция на ПЕН-клуба (1926). На конгреса на Международния ПЕН-клуб в Осло (1928) представя идеята на българската интелигенция за мир и културно сътрудничество.

Умира на 22 юни 1928 г. в Осло, Норвегия.