Патриархът на българската литература Иван Вазов е роден на 27 юни 1850 г. в Сопот в семейството на търговеца Минчо Вазов. Негови по-малки братя са генералите Георги и Владимир Вазови, политикът Борис Вазов и лекарят и общественик Кирил Вазов. На 15 г. заминава за Калофер, където учи гръцки и турски език при бащата на Христо Ботев даскал Ботьо Петков. По-късно отива в Пловдивската гимназия, като по време на престоя си там научава френски и се запознава с френската литература.

През 1868 г. родителите му го извикват обратно в Сопот, за да се заеме със семейния занаят. Той обаче предпочита да пише поезия, като през 1870 г. в „Периодическо списание“ на Браилското книжовно дружество излиза първото му публикувано стихотворение „Борба“. Недоволен от заниманията на сина си, баща му го изпраща в Румъния да чиракува при своя чичо. Там Вазов учи румънски език, чете творби на румънски поети и публикува свои произведения в български вестници и списания. Решава да избяга от дома на чичо си и прекарва няколко месеца в Браила сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров – Странджата. Впечатленията от тези срещи пробуждат у младия поет патриотичните чувства и любовта към родината.

След завръщането си в България за една година е учител в Свиленград, а после служи като преводач при изграждането на железопътната линия София – Кюстендил. През 1875 г. става член на Сопотския революционен комитет. В началото на Априлското въстание става секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ. По същото време излизат от печат и първите му две стихосбирки – „Пряпорец и гусла“ (1876 г.) и „Тъгите на България“ (1877 г.). Сред останалите му известни стихосбирки са още „Избавление“ (1878), „Гусла“ (1881), „Поля и гори“ (1884), „Сливница“ (1885), „Люлека ми замириса“ (1919) и др.

По време на Руско-турската война работи като писар при губернатора Найден Геров в Свищов, а след Освобождението за известно време е председател на Окръжния съд в Берковица. През 1880 г. се премества в Пловдив и става депутат от Народната партия. През 1881 г. е избран за председател на Пловдивското книжовно научно дружество и става също така главен редактор на неговото списание „Наука“. Същата година пише и първото си прозаично произведение – мемоарите „Неотдавна“. Автор е още на драмите „Хъшове“ (1894), „Борислав“ (1909), „Към пропаст“ (1910), „Ивайло“ (1913), комедиите „Службогонци“ и „Вестникар ли?“ (1900), пътеписа „Великата Рилска пустиня“ (1892), поемата „Грамада“ (1894) и др.

През 1884 г. заедно с Константин Величков основава първото българско литературно списание „Зора“ и издава прочутата двутомна „Българска христоматия“. В Пловдив Вазов създава едни от най-бележитите си творби, сред които се нареждат цикълът „Епопея на забравените“, стихотворенията „Българският език“, „Не се гаси туй, що не гасне“ и „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“(1891), „Чичовци“ (1885) и разказът „Иде ли?“.

През 1886 г. заминава за Одеса, където пише първия български роман „Под игото“. Произведението излиза първоначално в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, а първото му цялостно издание датира от 1894 г. След като се връща в България се установява в София и започва да издава списание „Денница“. През 1895 г. тържествено е отбелязана 25-годишната му просветна и литературна дейност. На следващата година излиза от печат замисленият като продължението на „Под игото“ роман „Нова земя“, който обаче е посрещнат студено от критиката. От 1897 до 1899 г. е министър на народното просвещение. През 1920 г. тържествено е честван 70-годишният юбилей на народния поет.

Действителен член на Българското книжовно дружество от 1881 г., а през 1921 г. става почетен член на Българската академия на науките.

Вазов умира в София на 22 септември 1921 г.