Захарий Стоянов (с рождено име Джендо Стоянов Джедев) e български революционер, политик и писател. Роден е през 1850 г. в с. Медвен, Сливенско. Учи в местното църковно училище. По-късно работи като овчар в близките села и чиракува в един шивашки дюкян в Русе. Там през 1872 г. се присъединява към местния революционен комитет. По същото време се запознава и се сближава с Никола Обретенов, за чиято сестра Анастасия се оженва впоследствие. Служи още като телеграфист на станцията на гара Търново-Сеймен (дн. Симеоновград) и научава френски език.

Заедно със Стефан Стамболов взема участие в Старозагорското въстание от 1875 г. По време на последвалото Априлско въстание става един от ръководителите на IV Пловдивски революционен окръг и се включва в Хвърковата чета на Георги Бенковски. След потушаването на народния бунт е заловен и лежи в затвора преди да бъде освободен през есента на 1876 г.

След Освобождението на България се премества в Русе, където работи в съдебната система. Междувременно публикува във в. „Независимост“ и „Работник“, на който е и редактор. През 1882 г. се установява в Пловдив. Издава в. „Борба“ и „Самозащита“. Застава начело на Българския таен централен революционен комитет, който има за цел съединението на Източна Румелия с Княжество България. По време на престоя си в града организира чествания на бележити български революционни дейци и издава няколко книги, сред които са „Васил Левски (Дяконът). Черти из живота му“ (1883), „Записки по българските въстания. Разказ на очевидци 1870–1876“, т. І–ІІІ (1884–1892) и „Четите в България на Филип Тотя, Хаджи Димитър и Стефан Караджата 1867–1868“ (1885).

След Съединението отива отново в Русе. Тук излизат от печат книгите „Чардафон Велики“ (1887) и „Христо Ботйов. Опит за биография“ (1888). Редактира и издава съчиненията на Любен Каравелов. Отговорен редактор на в. „Свобода“ (1887–1889) на Стефан Стамболов и публикува в „Независима България“ (1886–1887) на Димитър Петков. Избран за народен представител в V обикновено народно събране (1887), негов подпредседател и председател (1888–1889). През 1889 г. княз Фердинанд І го удостоява с орден „Св. Александър“ І степен.

Умира след остър перитонит на 2 септември 1889 г. в Париж, където е на международна изложба.