Александър Теодоров-Балан е български езиковед, литературен историк и библиограф. Роден е на 15 октомври 1859 г. в с. Кубей, Бесарабия, в семейството на български бежанци от Сливенския край, които са се преселили там през Руско-турската война 1828-1829 г. Името Балан произлиза от думата „бял“, тъй като в рода им всички били светли хора. Баща му се е занимавал с търговия, а майка му е сестра на известния политик от Консервативната партия и бивш министър-председател Димитър Греков.

След като учи в Болградската гимназия, през 1879 г. заминава да следва славянска филология в Прага. През 1884 г. се дипломира като доктор по философия и защитава докторат на тема „За звука „ь“ в новобългарския език“. После продължава образованието си в Лайпциг, където прекарва година и половина и слуша лекции при езиковедите. През 1884 г. се установява трайно в България и известно време работи като учител в Пловдив. По-късно е назначен за началник на средното образование в Министерството на народното просвещение, където прекарва четири години.

На 29 януари 1889 г. е избран за първи ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, като впоследствие е преизбиран на тази длъжност още два пъти (1896-1897 и 1902-1903). Чете лекции по славянска етнография, диалектология и история на българския език, а от 1893 г. е професор и ръководител на катедрата по българска и славянска литература. Два пъти е бил също така и декан на Историко-филологическия факултет (1899-1900 и 1904-1905). Преподава в университета чак до 1934 г., а от 1939 г. е негов почетен доктор. Основател на университетската библиотека.

Дописен и редовен член на Българското книжовно дружество (1884). И. д. деловодител (1891–1898), главен деловодител (1898–1899) и деловодител на дружеството (1900–1901).

От 1907 до 1910 г. е главен секретар на Българската екзархия. Заедно с Алеко Константинов е сред създателите на организираното туристическо движение в страната, негов дългогодишен председател (1901-1921) и редактор на сп. „Български турист“ (1902-1904). Член на Българския археологически институт (1922).

Основоположник на българската библиография. През 1907 г. излиза от печат един от най-значимите му и обемни трудове „Български книгопис за сто години 1806-1905“, в който представя библиографски данни за българския печат. Един от инициаторите за създаването на Българския библиографски институт, като през 1941 г. е избран за негов почетен член.

Оставя огромно по брой научно наследство – автор е на над 800 книги, студии, статии, учебници, помагала, рецензии и бележки, голяма част от които са свързани с граматиката на българския език, борбата с чуждиците в него и неговото обогатяване. Монографиите му „Принос към историята на българския правопис“ (1924), „Българска граматика“ (1930) и „Нова Българска граматика“ (1940) са ръководни книги за редица български езиковеди след него.

Умира в София на 12 февруари 1959 г.